— Защо?
— Просто въпрос.
Психиатърът сви рамене.
— Може. Ако количката е на път към тежките случаи.
— А именно там се прави електрошокова терапия?
— Ами вече не чак толкова много.
— Не толкова много?
— Ами от време на време — провлече Темпъл. — Когато е необходимо.
— В това отделение имате ли пациенти с медицински познания?
— Странен въпрос — учуди се Темпъл.
— Много ме мъчи — призна Киндерман. — Това е бремето ми. Не мога да се въздържа. Когато си мисля за нещо, веднага трябва да го изкажа на глас.
Темпъл изглеждаше объркан от този отговор, но после се обърна и посочи към един от пациентите, слаб мъж на средна възраст, настанил се на един стол. Седеше до прозореца и гледаше навън. Късното следобедно слънце го огряваше от едната страна, разделяйки тялото на му на тъмна и светла половина.
— Той е бил лекар през петдесетте в Корея — информира Темпъл. — Изгубил си гениталиите. Не е продумал и дума почти трийсет години.
Темпъл кимна. Обърна се и погледна към сестринската стая. Сестрата четеше някакъв доклад. Едър чернокож санитар стоеше край нея, отпуснал ръка на бюрото, и наглеждаше пациентите в залата.
— Тук имате само една сестра — отбеляза Киндерман.
— Толкова стига — махна безгрижно с ръка Темпъл. Сложи ръце на бедрата си и погледна напред. — Знаете ли, когато изключат телевизора, в тази зала се чува само тътрене на чехли. Ужасен звук. — Продължи да се взира още известно време, после обърна глава да погледне към детектива. Киндерман наблюдаваше човека до прозореца. — Изглеждате депресиран — рече Темпъл.
Киндерман се обърна към него:
— Аз?
— Често ли се замисляте? Замислен сте откак дойдохте в офиса ми. Постоянно ли сте замислен?
Киндерман разбра с изненада, че онова, което казва Темпъл, е самата истина. Откак влезе в офиса, Киндерман не се чувстваше на себе си. Психиатърът владееше духа му. Как бе успял да го направи? Той го погледна в очите. В тях сякаш бушуваше вихрушка.
— Такава ми е работата — отговори Киндерман.
— Ами сменете я. Някой ме попита веднъж: Какво да направя с тези главоболия — винаги ги получавам, когато ям свинско? Знаете ли какво му отговорих? Престани да ядеш свинско.
— А сега може ли да видя стаята на мис Ласло, моля?
— Но моля ви, бихте ли се поободрили?
— Опитвам се.
— Добре. Хайде тогава. Ще ви заведа в стаята ѝ. Тя е наблизо.
Темпъл поведе Киндерман по коридора, а после по друг и съвсем скоро влязоха в стаята.
— В нея има много малко неща — каза Темпъл.
— Да, виждам.
Всъщност тя беше гола. Киндерман погледна в гардероба. Там имаше още един син халат. Прерови чекмеджетата. Бяха празни. В банята имаше кърпи и сапун; това беше всичко. Киндерман огледа малката стаичка. Изведнъж усети студен полъх върху лицето си. Той като че ли протече през него и после се отдръпна. Обърна се към прозореца. Беше затворен. Изпита странно усещане. Погледна си часовника. Беше три ѝ петдесет и пет.
— Е, аз трябва да вървя — промърмори Киндерман. — Благодаря ви много.
— Няма защо — сви рамене Темпъл.
Психиатърът изведе Киндерман от отделението и го заведе в коридора на неврологичното крило. Двамата се разделиха край вратата на откритото отделение.
— Е, аз трябва да се връщам вътре — извини се Темпъл. — Оттук нататък знаете пътя за навън, нали?
— Да.
— Е, разведрих ли деня ви, лейтенант?
— Може би и вечерта.
— Добре. Ако пак се почувствате депресиран, просто ми се обадете или елате тук да ви видя. Мога да ви помогна.
— На коя школа в психиатрията сте последовател?
— Аз съм, консервативен бихейвиорист — каза Темпъл. Дайте ми всички факти и аз ще ви кажа предварително какво ще направи човекът.
Киндерман погледна надолу и поклати глава.
— Защо си клатите главата? — стрелна го с любопитство Темпъл.
— О, нищо…
— Не, има нещо — поклати глава Темпъл. — Какъв е проблемът?
Киндерман го погледна в очите, които издаваха войнственото му настроение.
— Ами аз винаги съм съжалявал бихейвиористите, докторе. Те никога не могат да кажат: Благодаря ви, че ми подадохте горчицата.
Устата на психиатъра се присви. Той каза:
— Кога ще си получим обратно Ласло?
— Довечера. Лично ще го уредя.
— Добре. Чудесно. — Темпъл натисна вратата. После се обърна и каза: — Ще се видим в университета, лейтенант. — И изчезна в откритото отделение. Киндерман постоя за момент и се ослуша. Чуваше как гумените токове подскачат и бързо се отдалечават. Когато звукът стихна, той незабавно почувства силно облекчение. Въздъхна, после изпита чувството, че е забравил нещо. Усети издутината в джоба на палтото си. Книгите на Дайър. Обърна се надясно и бързо тръгна към стаята му.