Убийствата на Близнаци бяха ограничени в Сан Франциско и се простираха в период от седем години — от шейсет и четвърта до седемдесет и първа, когато Близнаци бил убит от град от куршуми, докато се катерел по подпорната греда на моста Голдън гейт, където полицията го обградила след безброй неуспешни опити. Самият той твърдеше, че е отговорен за двадесет и шест убийства, всяко едно от тях зверско и съпроводено с осакатявания. Жертвите бяха както мъже, така и жени, на различна възраст, понякога даже деца, и градът живееше в ужас, макар самоличността на Близнаци да бе известна. Близнаци я издал сам в писмо до Сан Франциско кроникъл веднага след първото си убийство. Той бил Джеймс Майкъл Венамън, трийсетгодишният син на известен евангелист, чиито събирания били предавани по националната телевизия всяка неделя вечер в десет часа. Но въпреки това не успели да открият Близнаци, даже с помощта на евангелиста, който се оттеглил публично през шейсет и седма. Когато най-после бил убит, тялото на Близнаци паднало в реката и въпреки че претърсвали дъното в продължение на няколко дни и не го открили, никой не се съмнявал в смъртта му. Канонада от стотици куршуми улучила тялото му. И убийствата престанали.
Киндерман обърна тихо на следващата страница. Тази част се отнасяше до осакатяванията. Той спря внезапно и се втренчи в един абзац. Косите му настръхнаха. Възможно ли е това? — помисли си той. Мили Боже, не може да бъде! Но то си беше там. Вдигна поглед, пое си въздух и се замисли за малко. После продължи.
Стигна до психиатричния профил, основан главно върху обърканите писма на Близнаци и върху дневника, който той бе водил в младостта си. Близнаци имал брат близнак, Томас. Той бил бавно развиващ се и треперел от ужас, когато оставал на тъмно, даже когато наоколо имало други хора. Спял на запалена лампа. Бащата, разведен, не се грижел добре за момчетата и Джеймс поел всички грижи за Томас, станал му като баща.
Киндерман скоро бе погълнат от историята.
Томас седеше на масата с празни, кротки очи, докато Джеймс му приготвяше още палачинки. Карл Венамън залитна в кухнята само по долнището на пижамата си. Беше пиян. Носеше чашка и почти изпразнена бутилка уиски. Погледна към Джеймс със замъглен поглед.
— Какво правиш? — попита дрезгаво той.
— Приготвям още палачинки за Томи — каза Джеймс. Той минаваше покрай баща си с пълна чиния, когато Венамън го удари жестоко по лицето с опакото на ръката си и го събори на пода.
— Виждам това, сополиво копеленце — изрева Венамън. — Казах — никаква храна за него днес! Той си оцапа панталона!
— Това няма да помогне — възрази Джеймс.
Венамън го ритна в стомаха и приближи до Томас, който трепереше от страх.
— Ами ти! Казах ти да не ядеш! Ти не ме ли чу? — Върху масата имаше мръсни чинии и Венамън ги блъсна с ръка на пода.— Ти, малка маймуно, ще се научиш на послушание и чистота, по дяволите! — Евангелистът дръпна момчето, изправи го на крака и го повлече към вратата. По пътя му сложи белезници. — Същия си като майка си! Мръсен си. Ти си мръсно католическо копеле.
Венамън завлече момчето до вратата на мазето. Денят над хълмовете на гористия полуостров Райс беше ясен, Венамън отвори вратата на мазето.
— Ще слезеш долу при плъховете, дяволите да те вземат!
Томас затрепери, а големите му, тъжни очи блеснаха от страх. Той изплака:
— Не! Не, не ме оставяй в тъмното! Тате, моля те! Моля…
Венамън му зашлеви един шамар и го бутна надолу по стълбите.
Томас извика:
— Джим! Джим!
Вратата на мазето бе затворена и резето бе пуснато.
— Да, плъховете ще си имат работа — изръмжа Венамън с пиянски глас.
Започнаха ужасяващи крясъци.
По-късно Венамън завърза сина си Джеймс за един стол, после седна да гледа телевизия и да пие. Най-накрая заспа. Но Джеймс чу писъците през нощта.
Призори всичко утихна. Венамън се събуди, развърза Джеймс, излезе отвън и отвори вратата на мазето.
— Сега можеш да излезеш — изкрещя той в мрака. Не последва отговор. Венамън видя как Джеймс тича надолу по стълбите. После чу как някой плаче. Не Томас. Джеймс. Той разбра, че брат му се е побъркал.
Томас бе затворен завинаги в щатската болница за душевноболни в Сан Франциско. Джеймс му ходеше на свиждане винаги, когато можеше, а на шестнайсет години избяга от къщи и започна работа като опаковчик в Сан Франциско. Всяка вечер посещаваше Томас. Държеше ръката му и му четеше детски приказки. Оставаше при него, докато момчето заспи. Всичко продължи така до една вечер през шейсет и четвърта. Джеймс бе останал при брат си през целия ден.