Консултирах се с Еди Фландърс, инструктор в езиковия институт в Джорджтаун и добър приятел, който някога ми беше пациент. Бог знае какво му казах, но го накарах да чуе гласа на Ан. Когато той свали слушалките, аз го попитах какво е чул. Той отговори:
— Някой говори. Но наистина е толкова глухо.
Попитах го:
— Какво казват? Можеш ли да разбереш?
Той отговори:
— Звучи като моето име.
Взех слушалите от Еди и се уверих, че е слушал нужната част. После го накарах да я чуе отново. Резултатът беше същият. Бях напълно объркан.
— Но това е глас — попитах го, — не само шум?
— Не, съвсем ясно е глас — потвърдя той. — Не е ли твоят?
— Ти чуваш мъжки глас? — попитах. Той отговори:
— Да. Звучи като твоя глас. — Това повече или по-малко приключи изследванията ми за деня. Но на следващата седмица се върнах. Институтът си имаше собствено студио за подготвяне на учебни касетки. Имаха мощни усилватели и професионални магнетофони Ампекс. Имаха и микрофон, инсталиран в звукоизолирана кабина. Убедих Еди да ми помогне да направим запис. Влязох в кабината и се обърнах с гръб към Еди, докато произнесох кратката си реч, канейки гласовете да се появят на записа. Зададох и два директни въпроса, изискващи като отговор думите положително или отрицателно, тъй като те можеха да се открият по-лесно от простите да или не. После излязох от кабината, затворих вратата и сигнализирах на Еди да включи магнетофона на запис.
Той попита:
— Какво записваме?
Аз му отговорих:
— Въздушни молекули. Свързано е с някои изследвания на мозъка, които правя.
Еди изглаждаше доволен от отговора и направихме записа с максимална мощност при скорост седем и половина инча в секунда. След около три минути спряхме и прослушахме записа при максимално усилен звук. На касетата имаше нещо странно. Не точно глас. Беше нещо като клокочене и бе десет пъти по-силно от гласовете, които си мислех, че чувам на домашните си записи. Приблизителната му продължителност бе седем секунди. Не чухме нищо друго на тази касета.
— Това нормален шум ли е? Получавате ли го и при другите си записи? — попитах. Мислех за звуково разпространение от самото оборудване.
Ед отговори, че е невъзможно. Изглеждаше искрено озадачен и ми каза, че звукът не трябва да бъде там. Предположих дефект в лентата. Той мислеше, че е възможно. След няколко повторения на звука той като че ли придоби качеството на глас. Не можахме да разберем какво казва. Отказахме се.
Продължих с експериментите си у дома и постоянно чувах нежните, бързи гласове, които или отговаряха на въпросите ми, или поемаха репликите ми по темите за разговор, макар че никога вече не чух глас, който да прилича на гласа на Ан.
От всичко това аз си оформих следните впечатления. Изглежда се свързвах с личности на някакъв преходен етап. Те не бяха ясновидци. Например не можеха да познават бъдещето, но техните знания се простираха в много по-далечен обсег от моите. Например те можеха да ми кажат името на дежурната сестра във всеки момент в някое отделение, с което аз не поддържах контакти. Мненията им често си противоречаха. Понякога, когато задавах фактически въпрос, като например за рождената дата на майка ми, те ми даваха по няколко отговора, като никой от тях не беше правилен, и от това получих впечатлението, че те просто не искат да загубя интерес към тях. Някои от твърденията им бяха откровени лъжи от тревожно естество или имаха за цел да ме разстроят.
Започнах да разпознавам тези гласове и престанах да им обръщам внимание. Същото правех и с един глас, който се появяваше понякога и сипеше мръсотии. Някои гласове молеха за помощ, но когато питах — много пъти — какво мога да направя, за да им помогна, отговорът обикновено беше нещо като Бъди щастлив. Ние сме добре. Някои искаха да се моля за тях, а други казваха, че те се молят за мен. Не можех да престана да мисля за Общината на Светците.
Чувството за хумор бе очевидно. Една нощ, докато записвах, в един от ранните си експерименти, бях облякъл стара хавлия. Тя беше на ярки райета и с много голяма дупка на дясното рамо. Чух един глас да казва: Конско одеяло. В един от многобройните случаи, когато питах Кой е създал материалната вселена?, един от гласовете отговори ясно: Аз.