А веднъж бях поканил един от стажантите да участва в експеримента заедно с мен. Той проявяваше интерес към физическите феномени и аз се почувствах добре, докато обсъждах това с него. През цялата вечер той ми казваше, че не е чул нищо, въпреки че, както обикновено, аз чувах. Чух Какъв смисъл има? и Защо се притесняваш?, и Върви да си поиграеш на амбулантен търговец.
Няколко седмици по-късно научих, че стажантът бил ужасно потиснат от онова, което чул, но не искал никой да разбере.
Понякога гласовете ми помагаха, предлагайки други начини за запис. Един от тях бе използването на диод, а другият бе да намеря място с бял шум — между две станции на радиото — и да го свържа към касетофона. Никога не изпробвах последното, тъй като можех да получа истински радиогласове от обичайни източници. Микрофонът вършеше най-добра работа в звукоизолирана или в изключително тиха стая. Но накрая избрах използването на диода, който изключваше неправилната интерпретация на обикновени звуци от околната среда.
Понякога гласовете критикуваха техническите ми способности. Понякога натисках погрешен бутон и чувах гласа да казва: Не знаеш какво правиш. (Точно той звучеше като човек, изгубил търпение. Аз бях уморени през целия сеанс подавах грешни реплики.) Подобни отговори бяха част от онова, което ми създаваше впечатлението, че си имам работа с личности, изключително индивидуални, както и със съвсем обикновени. Също като хората. Те често казваха Лека нощ към края на касетката и тогава аз разбирах, че съм уморен и си лягах. Понякога имаше много различни гласове, които казваха: Благодаря ти и Благодаря. Нещо любопитно. Веднъж попитах дали е важно, че се опитвам да оповестя този феномен, и отговорът беше много ясен: Отрицателно. Това ме изненада.
В средата на осемдесет и втора реших да пиша на Колин Смит, човека, който бе написал предговора към Пробив. Той ми се стори толкова надежден. Зададох му много въпроси и той ми отговори незабавно, препращайки ме към собствената му книга по темата. (Тя се нарича Продължавай да говориш.) В писмото си той изглеждаше сдържан по темата, защото неизбежно, особено в лондонската преса, тя бе станала раздута и сензационна. Хората се кълняха, че са разговаряли с Джон Ф. Кенеди и с Фройд — разни такива неща. Група невролози от Единбург, докато присъствали на медицинска конференция в Лондон, се видели с него и му пуснали своите записи. Те ги направили в присъствието на хора, изпаднали в кома или с наранявания, от които не можели да говорят. На касетките обаче били записани гласовете на тези пациенти.
Не след дълго занесох портативния си касетофон в болницата. Беше два-три часа сутринта и аз отидох до психиатрията, където направих запис на пациент с остра кататония, човек с амнезия, който от години лежеше в отделението. Никой от нас не знаеше истинската му самоличност. Полицията го прибрала, докато се шляел замаян по М стрийт някъде през седемдесета и оттогава той не бе изрекъл нито дума. А може би беше. Влязох в стаята му и включих касетофона, след като го бях попитал кой е и дали ме чува. Оставих касетката да се извърти до края. Когато се върнах у дома, я прослушах. Резултатът беше много странен. Най-напред в половинчасовия запис имаше само два фрагмента, които успях да чуя. Обикновено касетката беше натъпкана с тях, макар че повечето едва се чуваха. Този път — с изключение на двата, които споменах — тишината беше изключителна и много странна. Другото странно нещо — е, бих казал, че зловещо е по-подходящата дума — бяха гласовете на касетката. И двата бяха на един и същ човек — бях сигурен, че чувам гласа на пациента с кататония. Помислих си, че го чувам да казва: Започвам да си спомням. Това беше първото. После чух нещо, което възприех като името на пациента в отговор на моя въпрос — нещо като Джеймс Венамън, доколкото си спомням. Нещо в звука не ми хареса и никога повече не се опитвах да правя този експеримент.
Към края на миналата година се случи едно знаменателно събитие. Дотогава аз все още се съмнявах за това, което чувах. Размених касетофона си за Ревокс с вграден регулатор за честотата. Купих си и филтър, който изключваше всички звукови честоти, които не бяха в обсега на човешкия глас. В една съботна сутрин някакъв доста млад човек от стерео магазина ми достави новото оборудване и го свърза. Когато приключи, на мен ми хрумна нещо. Младежите имат много по-добър слух от нас, пък на този това му беше и работата в крайна сметка. Така че извадих една касетка с доста силно бучене и го помолих да я чуе през слушалките. Когато свърши, аз го попитах какво е чул. Той веднага отговори: