Отиде в банята, инжектира се, а после се върна при пишещата машина, поставена върху масата в нишата за закуска. Консултира се с някои бележки и реши, че трябва да добави послепис към писмото. Напечата:
P.S.: В многото месеци, през които правих тези записи, аз имах достатъчно време и отново зададох въпроса: Опиши твоето състояние, природа и местоположение колкото можеш най-точно. На няколко пъти успях да извлека отговор, поне отговор, който успявах да чуя, и тъй като гласовете често избягват подобни директни въпроси, си помислих, че може би искаш да узнаеш какви отговори получих. Те са следните:
Най-напред дойдохме тук.
Тук човек изчаква.
Затвор.
Мъртъв.
Това е като кораб.
Това е като болница.
Доктори — ангели.
Попитах също: Какво трябва да правим ние, живите? Единственият отговор, който чух сравнително ясно, беше: Добри дела. Звучеше като женски глас.
Амфортас измъкна писмото от машината и го пъхна в един плик. После написа на плика:
Преп. Джоузеф Дайър, от Ордена на йезуитите
Университета в Джорджтаун
Да бъде предадено след смъртта ми.
10.
Киндерман приближи до входа на болницата, като походката му ставаше все по-бавна и по-бавна с всяка следваща стъпка. Когато стигна до входа, той се обърна и погледна за момент към дъждовното небе, търсейки зората, но не съвсем където трябва; успя да види само блестящите червени светлини на полицейските коли, прииждащи неумолимо и тихо, оплисквайки тъмните, мокри и гладки улици. Киндерман осъзна, че върви насън. Не усещаше тялото си. Светът бе застанал на ръба. Когато забеляза, че пристига екипът от телевизионните новини, той се обърна бързо и хлътна в болницата. Влезе в асансьора, качи се до неврологията и излезе в тихия хаос. Новинари. Камери. Униформени полицаи. В приемната се бяха струпали стажанти и дежурни лекари, повечето от други отделения. В коридорите сновяха пациенти, по халати и уплашени; някои от сестрите ги успокояваха, хващаха ги под ръка и ги придумваха да се върнат по стаите си.
Киндерман се огледа. Срещу приемната бе застанал униформен полицай, който пазеше стаята на Дайър. Аткинс беше там. Той слушаше, докато новинарите го обсипваха с въпроси, а виковете им се смесваха в хомогенен шум. Аткинс продължи да поклаща глава и да не казва нищо. Киндерман приближи до него. Аткинс го видя и го погледна в очите. Сержантът изглеждаше поразен. Киндерман се наведе до ухото му.
— Аткинс, изтикай тези репортери във фоайето нареди му, после стисна ръката на сержанта и за миг го погледна в очите, споделяйки за момент болката му. Не си позволи нищо повече. Влезе в стаята на Дайър и затвори вратата.
Сержантът извика група полицаи.
— Закарайте тези хора долу! — разпореди рязко той. Откъм репортерите се надигна вик на протест. — Безпокоите пациентите — додаде, вече към тях Аткинс.
Разнесе се мърморене. Полицаите се захванаха да прогонят репортерите. Аткинс се разходи до бюрото на приемната и облегна гръб о него. Скръсти ръце. Зорките му очи бяха вперени във вратата на Дайър. Зад нея лежеше неописуем ужас. Умът му не можеше да го побере.
Стедман и Райън излязоха от стаята. Изглеждаха изтощени и бледи. Райън бе забил поглед в пода и изобщо не вдигна глава, докато бързаше надолу по коридора. Зави зад ъгъла до приемната и скоро се скри от погледа на Аткинс. Стедман го наблюдаваше. После се обърна към сержанта.
— Киндерман иска да остане сам — каза той. Гласът му кънтеше кухо.
Аткинс кимна.
— Пушиш ли? — попита го Стедман.
— Не.
— Аз също. Но сега бих искал една цигара — въздъхна Стедман.
За момент обърна глава и се замисли. Когато вдигна ръка към очите си и я огледа, видя, че тя трепери.
— Иисусе Христе — промълви тихо той. Треперенето се усили. Изведнъж той мушна ръка в джоба си и бързо се отдалечи. Тръгна по посоката, където бе изчезнал Райън. Аткинс все още чуваше тихото му мърморене. — Иисусе! Иисусе! Иисусе Христе!
Някъде звънна звънец. Някой пациент викаше сестрата.
— Сержант?
Аткинс вдигна поглед. Полицаят пред вратата го гледаше странно.
— Да, какво има? — попита Аткинс.