— Не знам.
Аткинс чу някаква караница отдясно. Погледна и видя, че телевизионният екип се е счепкал с двамата полицаи до асансьорите. Аткинс позна водещия от местните новини в шест часа. Косата му бе намазана с помада, а държанието му бе войнствено и необуздано. Полицаите постепенно изтикваха новинарския екип към площадката с асансьорите. По едно време водещият се препъна и залитна назад, почти изгубвайки равновесие; после изруга, отказа се и си тръгна заедно с останалите, барабанейки по дланта си с един навит на руло вестник.
— Можете ли да ми кажете кой е шефът тук? В един момент имах впечатлението, че съм аз.
Аткинс погледна наляво и видя нисък, слаб мъж в син фланелен костюм. Зад телените очила надничаха малки зорки очички.
— Вие ли сте главният? — попита човекът.
— Аз съм сержант Аткинс, сър. С какво мога да ви помогна?
— Аз съм доктор Тренч. Мисля, че съм шеф на персонала в тази болница — поде разгорещено той. — Тук имаме много пациенти в сериозно и критично състояние. Цялата тази бъркотия не им помага, нали разбирате…
— Разбирам, сър.
— Не искам да бъда груб — продължи Тренч, — но колкото по-скоро бъде изнесен мъртвецът, толкова по-скоро всичко това ще престане. Как мислите, скоро ли ще стане това?
— Да, така мисля, сър.
— Разбирате положението ми.
— Да, разбирам.
— Благодаря ви. — Тренч се отдалечи с бърза, делова походка.
Аткинс забеляза, че наоколо поутихна. Огледа се и видя изнизващия се телевизионен екип. Почти си бяха заминали. Водещият все още пляскаше дланта си с вестника и се качваше на асансьора, от който се появиха Райън и Стедман. Те вървяха към Аткинс с наведени глави. Никой не продумваше и дума. Телевизионният водещ ги наблюдаваше.
— Хей, какво става тук? — извика той. Вратата на асансьора се затвори и той изчезна.
Аткинс чу, че вратата на Дайър се отваря. Погледна и видя Киндерман. Очите на детектива бяха зачервени. Той спря и огледа за момент Стедман и Райън.
— Добре, можете да приключвате — рече им. Гласът му беше дрезгав и слаб.
— Лейтенант, съжалявам — промълви предпазливо Райън. Лицето и гласът му бяха изпълнени със състрадание.
Киндерман кимна, вперил поглед в пода. После промърмори:
— Благодаря ти, Райън. Да, благодаря ти. — След това, без да вдига глава, той бързо се отдалечи от тях. Насочи се към асансьорите.
Аткинс го настигна бързо.
— Тъкмо отивах да се поразходя, Аткинс.
— Да, сър. — Сержантът продължи да върви до него. Когато стигнаха до асансьорите, вратата на един от тях се отвори. Асансьорът слизаше надолу. Аткинс и Киндерман влязоха и се обърнаха.
— Предполагам, ме сме хванали правилния асансьор, Чик — чу се някакъв глас.
Аткинс чу бръмчене от някаква машина. Завъртя глава. Телевизионният водещ се усмихваше, докато камерата работеше в ръцете на другия мъж.
— Свещеникът обезглавен ли беше — попита водещият, — или беше…
Юмрукът на Аткинс се заби в челюстта му и главата на водещия тупна в стената, а после отскочи от силата на удара. От устните му потече кръв и той се строполи на пода в безсъзнание. Аткинс изгледа свирепо оператора, който тихо свали камерата. После сержантът погледна към Киндерман. Детективът като че ли не обърна внимание на инцидента. Той се взираше в празното пространство, а ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на палтото. Аткинс натисна един бутон и асансьорът спря на втория етаж. Той хвана детектива за ръката и го изведе.
— Аткинс, какво правиш? — попита слисан Киндерман. Имаше вид на безпомощен, объркан старец. — Искам да се поразходя — промълви той.
— Точно така, лейтенант. Насам.
Аткинс го заведе до другото крило на болницата и хвана оттам асансьора за надолу. Искаше да избегне репортерите във фоайето. Двамата минаха по още няколко коридора и скоро стояха пред болницата, от онази страна, която гледаше към университетския двор. Тесният навес над главите им ги пазеше от дъжда; той се беше усилил и двамата наблюдаваха мълчаливо пороя. В далечината студентите, в шлифери и ярки дъждобрани, отиваха на закуска. Колежанчетата излизаха със смях от спалните, разперили вестници над главите си.
— Този човек беше цяла поема — изрече замислено Киндерман.
Аткинс не каза нищо. Впери поглед в дъжда.
— Искам да остана сам, Аткинс. Благодаря ти.
Аткинс обърна глава да огледа детектива. Той се беше втренчил право напред.
— Добре, сър — кимна сержантът. Обърна се и влезе в болницата, върна се в неврологията и започна разпита на възможните свидетели. За тази цел бяха помолили целия персонал от нощната смяна да остане, включително сестрите, лекарите и санитарите от психиатрията. Някои от тях се бяха струпали около бюрото. Докато Аткинс разговаряше със старшата сестра от неврологията, която бе дежурна по времето на смъртта на Дайър, един лекар приближи и го прекъсна.