— Бихте ли ме извинили, моля? Съжалявам. — Аткинс го огледа. Човекът изглеждаше потресен. — Аз съм доктор Амфортас — представи се той. — Аз лекувах отец Дайър. Вярно ли е?
Аткинс кимна печално.
За момент Амфортас не откъсваше поглед от него, лицето му пребледня, а очите му, хлътнаха още повече. Накрая смотолеви:
— Благодаря ви. — И се отдалечи. Стъпките му бяха несигурни.
Аткинс го наблюдава известно време, после се обърна към сестрата.
— Той кога застъпи на дежурство? — попита я.
— Не е застъпвал — обясни му тя. — Вече не работи в отделението. — Едва сдържаше сълзите си.
Аткинс надраска няколко думи в бележника си. Тъкмо се канеше отново да се обърне към сестрата, когато видя, че Киндерман се приближава. Шапката и палтото му бяха съвсем мокри. Сигурно се е разхождал под дъжда, помисли си Аткинс.
Скоро детективът се изправи пред сержанта. Поведението му бе напълно променено. Погледът му беше непоколебим, ясен и решителен.
— Добре, Аткинс, престани да се размотаваш с красивите сестрички. Това е работа, а не Влюбени млади детективи.
— Сестра Кийтинг е последната, която го е видяла жив — опита се да поясни Аткинс.
— Кога беше това? — включи се веднага детективът.
— Около четири и половина — отговори Кийтинг.
— Сестра Кийтинг, може ли да поговорим насаме? — помоли я Киндерман. — Съжалявам, но трябва да го направим.
Тя кимна и избърса носа си с кърпичка. Киндерман посочи към остъкления офис зад приемната.
— Може би там вътре?
Тя отново кимна. Киндерман я последва в офиса. В него имаше писмена маса, два стола и лавици, препълнени с папки с най-различни документи. Детективът направи знак на сестрата да седне и затвори вратата. Видя как Аткинс ги наблюдава тихо през стъклената преграда.
— Значи видяхте отец Дайър към четири и половина — уточни той.
Тя кимна:
— Да.
— И къде го видяхте?
— В стаята му.
— А какво правехте там, моля?
— Ами върнах се да му кажа, че не мога да намеря виното.
— Казахте виното?
— Да. Той ми звънна малко преди това и ми каза, че имал нужда от малко хляб и вино, попита ме дали имаме.
— Искаше да отслужи някаква служба?
— Да, точно така — избъбри сестрата. Поизчерви се и сви рамене. — Един-двама души от персонала — е, те понякога държат тук малко алкохол.
— Разбирам.
— Погледнах на обичайните места — продължи тя. — После се върнах и му казах, че съжалявам, че просто не мога да намеря нищо. Но му дадох малко хляб.
— А какво каза той?
— Не си спомням.
— Бихте ли ми казала часовете на дежурството си, мис Кийтинг?
— От десет до шест.
— Всяка нощ?
— Когато съм на работа.
— И през кои нощи работите, моля?
— Дежурна съм от вторник до събота — отговори тя.
— Отец Дайър беше ли служил и преди?
— Не знам.
— Но никога преди не е искал хляб и вино.
— Точно така.
— Каза ли ви защо иска да служи днес?
— Не.
— Когато му съобщихте, че не можете да намерите вино, той каза ли нещо?
— Да.
— И какво, каза, мис Кийтинг?
Тя отново имаше нужда от кърпичка, после направи пауза и като че ли се опита да се посъвземе.
— Всичкото ли го изпихте? — попита ме той. — Гласът ѝ трепереше, а лицето ѝ се сгърчи от скръб. — Той винаги се шегуваше — простена тя. Обърна глава и се разплака. Киндерман забеляза кутия с хартиени кърпички на една от полиците и ѝ подаде цяла шепа; нейната кърпичка вече приличаше на измачкана, мокра топка. — Благодаря ви — изхлипа тя и ги взе. Киндерман изчака. — Съжалявам — смънка Кийтинг.
— Няма значение. Отец Дайър каза ли ви нещо друго тогава?
Сестрата поклати глава.
— А кога го видяхте след това?
— Когато го намерих.
— Кога беше това?
— Около шест без десет.
— Видяхте ли някой да влиза в стаята на отец Дайър между четири и половина и шест без десет?
— Не.
— Видяхте ли някой да излиза?
— Не.
— И през това време вие седяхте на бюрото, точно срещу стаята?
— Точно така. Пишех доклади.
— И бяхте там през цялото време?
— Ами като се изключат обиколките ми за раздаване на лекарствата.