— И колко време ви отнеха тези обиколки?
— О, по около две минути за всяка, не повече.
— В кои стаи?
— Четиристотин и седемнадесет, четиристотин и деветнадесет и четиристотин и единадесет.
— Значи сте напускала бюрото три пъти?
— Не, два. Две от лекарствата вървяха заедно.
— И кога ги давахте?
— Мистър Болгър и мис Райън имаха кодеин в пет без четвърт, а мис Фрайц от четиристотин и единадесета имаше хепарин и декстран около час по-късно.
— Тези стаи, те са в същия коридор, в който е и стаята на отец Дайър, нали?
— Не, те са зад ъгъла.
— Значи ако някой е влязъл в стаята на отец Дайър към пет без четвърт, вие не бихте могла да го видите; също не бихте го забелязала, ако е излязъл от стаята след около час.
— Да, така е.
— Тези лекарства — всеки ден ли ги давате по едно и също време?
— Не, хепаринът и декстранът за мис Фрайц са нови. До днес никога не бях ги виждала в дневника.
— И кой ги изписа? Спомняте ли си?
— Да, доктор Амфортас.
— Сигурна ли сте? Бихте ли проверила в документите?
— Не, сигурна съм.
— Защо сте толкова сигурна?
— Ами това не е нещо обикновено. Обикновено го прави дежурният. Но мисля, че доктор Амфортас има специален интерес към нейния случай.
Детективът изглеждаше озадачен.
— Но аз мислех, че доктор Амфортас вече не работи в отделението.
— Точно така. Напусна снощи — обясни сестрата.
— Но е бил в стаята на момичето?
— Това не е необичайно. Посещава я често.
— В тези часове?
Кийтинг кимна.
— Момичето страда от безсъние. Мисля, че и той също.
— Защо? Искам да кажа, защо мислите, че е така?
— О, той от месеци се появява внезапно по време на моята смяна и просто си седи тук и си бъбри с мен или просто броди наоколо. Тук го наричаме Призрака.
— Кога за последен път е разговарял с мис Фрайц по това време? Или кога е бил тук по това време?
— Вчера.
— В колко часа?
— Може би към четири-пет сутринта. После влезе в стаята на отец Дайър и си поговориха.
— Влязъл е в стаята на отец Дайър?
— Да.
— Успяхте ли да чуете част от разговора им?
— Не, вратата беше затворена.
— Разбирам. — Киндерман се замисли. Гледаше през прозореца към Аткинс. Сержантът се беше облегнал на бюрото и също гледаше към него. Киндерман отново обърна внимание на сестрата. — Кого друг видяхте да се шляе из отделението по това време?
— Имате предвид от персонала?
— Който и да е. Всеки, който е минал по коридора.
— Ами само мисис Клелия.
— Коя е тя?
— Пациентка е на психиатрията.
— И тя се разхождаше по коридора?
— Ами не. Намерих я просната в коридора.
— Намерихте я просната?
— Беше в нещо като унес.
— Къде точно в коридора?
— Точно зад ъгъла, до входа на психиатрията.
— И в колко часа стана това?
— Точно преди да намеря отец Дайър. Обадих се в откритото отделение на психиатрията и те дойдоха да си я приберат.
— Мисис Клелия склерозирала ли е?
— Наистина не бих могла да ви кажа. Предполагам. Не знам. Бих казала, че повече прилича на кататоничка.
— Кататоничка?
— Просто предполагам — сви рамене Кийтинг.
— Разбирам. — Киндерман се замисли за момент, после стана. — Благодаря ви, мис Кийтинг — рече късо той.
— Няма защо.
Киндерман ѝ подаде още една кърпичка, а после излезе от тесния офис и отиде при Аткинс.
— Намери телефонния номер на доктор Амфортас ѝ го извикай за разпит, Аткинс. Междувременно аз отивам до психиатрията.
Киндерман скоро се озова в откритото отделение. Събитията от сутринта не бяха го докоснали. Обичайната тълпа от мълчаливи зяпачи вече се бе струпала около телевизора; всички мечтатели бяха по столовете си. Един старец към седемдесетте приближи до детектива.
— Тази сутрин искам каша и смокини — обяви той. — Не забравяйте проклетите смокини. Искам смокини.
Един санитар приближи бавно към тях. Киндерман се огледа за сестрата в приемната. Тя беше в офиса си и говореше по телефона. Лицето ѝ изглеждаше преуморено и напрегнато. Киндерман тръгна към бюрото. Старецът остана назад и продължи да разговаря с празното пространство, където малко преди това стоеше детективът.
— Не искам никакви проклети смокини — казваше той.
Изведнъж се появи Темпъл. Той мина през вратата с пружиниращите си стъпки и се огледа. Изглеждаше разрошен и сънен; очите му още бяха подути от съня. Видя Киндерман и се приближи до него край бюрото.