— Иисусе Христе — възкликна той. — Не мога да повярвам. Наистина ли е умрял така?
— Да, наистина.
— Обадиха ми се и ме събудиха. Иисусе Христе… Не мога да повярвам.
Темпъл хвърли един поглед към сестрата и направи кисела физиономия. Тя го видя и бързо остави телефона. Санитарят водеше стареца към стола му.
— Бих искал да видя една от вашите пациентки — съобщи Киндерман. — Мис Клелия. Къде бих могъл да я намеря?
Темпъл го погледна.
— Виждам, че сте започнал да се чувствате като у дома си — отбеляза той. — Каква работа имате с мисис Клелия?
— Искам да ѝ задам няколко въпроса. Един-два. Няма да навреди.
— Мисис Клелия?
— Да.
— Все едно да разговаряте със стена — промърмори Темпъл.
— Свикнал съм — увери го Киндерман.
— Какво имате предвид?
— Просто си говоря. — Раменете на Киндерман се надигнаха и той показа дланите си. — Устата ми се отваря — това става преди да разбера какво говоря. Но това са просто глупости. Няма значение.
Темпъл го огледа изпитателно и се обърна към сестрата. Тя стоеше зад бюрото, събираше някакви документи и изглеждаше заета.
— Къде е мисис Клелия, маце? — попита я Темпъл.
Сестрата отговори, без да вдига поглед.
— В стаята си.
— Ще проявите ли снизхождение към стареца, ще ми позволите ли да я видя? — попита Киндерман.
— Разбира се, защо не? — сви рамене Темпъл. — Хайде.
Киндерман го последва и двамата скоро се озоваха в една тясна стая.
— Ето го вашето момиче — усмихна Се Темпъл. Посочи към една възрастна, белокоса жена, която седеше в изискан стол до прозореца. Беше се втренчила в чехлите си и стискаше краищата на червен вълнен шал, дърпайки го здраво около раменете си. Не вдигна поглед.
Детективът си свали шапката и я хвана за периферията.
— Мисис Клелия?
Жената го погледна с празен поглед.
— Ти моят син ли си? — попита.
— Бих се гордял, ако беше така — рече вежливо той.
За момент мисис Клелия издържа погледа му, после погледна встрани.
— Ти не си моят син — промърмори тя. — Ти си восък.
— Спомняте ли си какво правихте тази сутрин, мисис Клелия?
Старицата започна да напява тихо. Мелодията беше нехармонична и неприятно фалшива.
— Мисис Клелия? — подразни се детективът.
Тя сякаш не чуваше.
— Казах ви — обади се Темпъл. — Разбира се, аз мога да се опитам да ви я подготвя.
— Да я подготвите?
— Хипноза. Да опитам ли? — попита Темпъл.
— Разбира се.
Темпъл затвори вратата и дръпна един стол срещу жената.
— Няма ли първо да затъмните стаята? — учуди се Киндерман.
— Не, това са глупости — изсумтя Темпъл. — Ала-бала. — Извади малък медальон от горното джобче на лекарската си престилка. Висеше на къса верижка и беше триъгълен. — Мисис Клелия — изрече настоятелно Темпъл. Тя веднага обърна поглед към психиатъра. Той вдигна медальона и го разлюля леко пред очите ѝ. После каза думите: време за сън. Изведнъж старицата затвори очи и се отпусна в стола. Ръцете ѝ паднаха леко в скута.
Темпъл погледна детектива самодоволно.
— Какво да я питам? — каза той. — Същото ли?
Киндерман кимна.
Темпъл се обърна към жената.
— Мисис Клелия — започна тихо той, — спомняте ли си какво правихте тази сутрин?
Изчакаха, но тя не отговори. Жената седеше неподвижно. Темпъл изглеждаше озадачен.
— Какво правихте тази сутрин? — повтори той.
Киндерман се размърда. Все още нямаше отговор.
— Тя спи ли? — попита тихо детективът.
Темпъл поклати глава.
— Днес видяхте ли свещеника, мисис Клелия? — попита я психиатърът.
Изведнъж жената наруши мълчанието си.
— Неееееее — отговори тя с нисък и измъчен тон, като стенание. В него имаше нещо зловещо.
— Излизахте ли на разходка тази сутрин?
— Нееееееее.
— Някой води ли ви някъде?
— Нееееееее.
— Мамка му — прошепна Темпъл. Обърна глава и погледна към Киндерман.
Детективът въздъхна:
— Добре. Това е достатъчно.
Темпъл се обърна отново към мисис Клелия. Докосна я по челото ѝ нареди:
— Събуди се.
Жената започна да се изправя бавно. Отвори очи и погледна Към Темпъл. После се втренчи в детектива. Очите ѝ бяха невинни и празни.
— Оправи ли ми радиото? — попита го тя.
— Ще го оправя утре, мадам — отговори Киндерман.
— Всички казват така — нацупи се мисис Клелия. Втренчи се в чехлите си и започна да тананика.