— Не.
— Продължавай да опитваш. Продължавай. Давай. — Обърна го нежно и се вгледа в гърба му, докато той отиваше към телефона във вътрешния офис.
Когато тръгна към стаята на Дайър, върху плещите му се стовари огромна тежест. Избегна погледа на дежурния полицай, сложи ръка върху бравата, отвори вратата и пристъпи вътре.
Почувства се така, сякаш бе влязъл в друго измерение. Облегна се о вратата и погледна към Стедман. Патологът седеше на един стол ѝ гледаше като вцепенен. Зад него дъждът плискаше по прозореца. Половината стая бе тъмна, а сивотата отвън обливаше другата половина в бледа призрачна светлина.
— Никъде в стаята няма и капчица кръв — каза тихо Стедман. Гласът му едва се чуваше. — Нито даже по гърлата на бурканите — допълни той.
Киндерман кимна. Пое си дълбоко дъх и погледна към тялото, което лежеше под бяла завивка на леглото. До него, върху количка, имаше двадесет и два лабораторни буркана, подредени прилежно в симетрични редици. В тях бе всичката кръв на отец Дайър. Детективът вдигна поглед към стената зад леглото, където убиецът бе написал нещо с кръвта на отец Дайър:
Към залез-слънце мистерията се задълбочи невероятно. Докато седяха в полицейската зала, Райън съобщи на Киндерман резултатите от сравнението на пръстовите отпечатъци. Детективът го погледна изумен.
— Да не би да ми казваш, че тези убийства са извършени от различни хора?
Отпечатъците от изповедалнята не съвпадаха с отпечатъците от бурканите.
Четвъртък, 17 март
11.
Окото предава на мозъка една стотна част от информацията, която получава. Възможността онова, което то предава, да се дължи на случайността, е милиардна част от милиардната от милиардната на един процент. Една единица сетивна информация прилича на всяка друга. Какво тогава решава кое трябва да бъде предадено на мозъка?
Човек решава да мръдне ръката си. Моторните му реакции са били възбудени от невроните, които пък са били възбудени от други неврони, водещи до мозъка. Но как невронът решава да вземе това решение? Приемайки, че веригата в пламването на невроните може да бъде продължена до милиарди неврони в мозъка, когато стигнем до техния край, какво тогава остава, какво възбужда свободната воля на човека? Може ли невронът да решава? Първият неврон невъзбуден? Първата инстанция не е взела решение? Или може би целият мозък решава. Дали това ще даде на неговото цяло онова, което отделните му части не притежават? Може ли нула пъти по милиард да дадат нещо повече от нула? И какво взема решението мозъкът като цяло да вземе решение?
Мислите на Киндерман се върнаха към службата.
— Нека ангелите те заведат в рая. — Отец Райли четеше бавно от книгата. — Нека хорът на ангелите бъде там, за да те посрещне. И с Лазар, някога просяк, нека да получиш вечен отдих.
Киндерман гледаше с разбито сърце как Райли ръси ковчега със светена вода. Службата в параклиса Далгрен беше свършила и сега те стояха в тревистата падина в двора на университета в началото на деня. Нов гроб бе изкопан в йезуитското гробище. Енорийските свещеници от Света Троица бяха там, както и йезуитите от университета, които бяха малко; напоследък по-голямата част от факултета се състоеше от миряни. Никой от семейството не присъстваше. Нямаха време. Йезуитските погребения се правеха веднага след смъртта. Киндерман огледа разтрепераните мъже в черни раса и палта, струпани близо до гроба. Лицата им бяха стоически и неразгадаеми. Дали си мислеха за това, че и те са смъртни?
— Утринната светлина от висините ще ни посети, за да грейне над онези, които са в мрака, и ще влезе в мрачната страна на смъртта.
Киндерман си помисли за съня си с Макс.
— Аз съм възкресението и животът — молеше се Райли. Киндерман вдигна поглед към старите червени учебни сгради, извисили се навсякъде около тях, пред които те изглеждаха дребни в тази тиха долина. Също като света те продължаваха своето неумолимо съществувание. Как можеше Дайър да е мъртъв? Всеки жив човек жадува съвършеното щастие, замисли се тягостно детективът. Но как можем да го имаме, когато знаем, че ще умрем? Над всяка радост тежаха облаците на ясното съзнание, че тя ще свърши. Нима природата бе насадила у нас желанието за нещо непостижимо? Не. Това не може да бъде. В това няма никакъв смисъл. Всяко друго желание, насадено от природата, си имаше съответен обект, който не беше призрачен. Защо е това изключение? — замисли се детективът. Природата предизвикваше глада, когато нямаше храна. Ние продължаваме. Продължаваме напред. Така смъртта доказваше живота.