Свещениците започнаха да се оттеглят мълчаливо. Само отец Райли остана. Той стоеше неподвижен, втренчил поглед в гроба; после започна да рецитира тихо Джон Дън: Смърт, не се гордей, макар някои да те наричат могъща и страховита, защото не си такава — изрече той напевно и нежно. Очите му се наляха със сълзи. — Защото онези, които мислиш, че си надделяла, няма да умрат, нещастна Смърт; нито мен можеш да убиеш. От Почивката и Съня, каквато те рисуват, изтича много наслаждение; и скоро най-добрите ни мъже ще ти дадат останките от своите кости и души! Ти си робиня на съдбата, на случайността, на кралете и на отчаяните, на отровата, войната и болестите; а макът и талисманите могат да ни приспят по-добре, отколкото твоят удар. Защо си ти тогава? Ще мине един кратък сън и ние ще се събудим навеки и вече няма да има Смърт: Смърт, ти ще умреш!
Свещеникът изчака, вперил поглед надолу, в гроба. Накрая вдигна глава и срещна погледа на Киндерман, очите му, пълни с мъка, болка и загуба.
— Намери го — изрече мрачно той. — Намери копелето, което е направило това, и му отрежи топките. — Обърна се и тръгна през долината. Киндерман го гледаше.
Хората жадуват и справедливост.
Когато най-накрая йезуитът се изгуби от погледа му, детективът отиде до един надгробен камък и прочете надписа:
Вгледа се съсредоточено. Надписът му казваше нещо. Какво? Дали беше датата? Не можеше да свърже нещата. Вече нищо няма смисъл, замиели се той. Логиката бе отлетяла след сравнението на пръстовите отпечатъци. Хаосът управляваше този край на земята. Какво да прави? Не знаеше. Погледна към административната сграда на университета.
Киндерман отиде до офиса на Райли. Свали си шапката. Секретарката на Райли наведе глава.
— С какво мога да ви помогна? — попита го тя.
— Отец Райли. Той вътре ли е? Може ли да се видя с него?
— Ами съмнявам се дали приема сега — въздъхна тя. — Знам, че не приема никакви телефонни обаждания. Но все пак ми кажете името си, моля.
Киндерман ѝ го каза.
— О, да — усмихна се тихо тя. Вдигна телефона и звънна във вътрешния офис. Когато свърши разговора си с Райли, остави слушалката и каза на Киндерман: — Ще ви приеме. Моля, влезте. — Посочи към вратата.
— Благодаря ви, мис.
Киндерман влезе в просторен офис. Повечето мебели бяха от тъмно, шлифовано дърво, а по стените висяха картини и литографии на видни йезуити от миналото на Джорджтаун. Свети Игнаций Лойола, основателят на Ордена на йезуитите, надзърташе благо от маслено платно в масивна дъбова рамка.
— Какво ви е дошло наум, лейтенант? Искате ли едно питие?
— Не, благодаря ви, отче.
— Седнете моля — Райли посочи към един стол пред бюрото.
— Благодаря ви, отче. — Киндерман седна. Изпита чувство за сигурност в тази стая. Традиция. Ред. Сега имаше нужда точно от това.
Райли гаврътна чаша скоч. Чу се приглушен звук, когато я остави върху полираната кожа, с която бе покрито бюрото.
— Бог е велик и тайнствен, лейтенант. Какво има?
— Двама свещеници и едно разпънато на кръст момче — поде глухо Киндерман. — Съвсем ясно е, че има някаква религиозна връзка. Но каква? Не знам какво търся, отче; търся пипнешком. Но освен това, че бяха свещеници, какво общо имаха Бърмингам и Дайър? Знаете ли?
— Разбира се, че знам — каза Райли. — А вие не знаете ли?
— Не, не знам. Какво е то?
— Вие. Това се отнася също и за хлапето Кинтри. Вие ги познавахте всичките. Не сте ли се сетил за това?
— Да, мислил съм за това — призна детективът. — Но това сигурно е съвпадение — додаде. — Разпъването на Томас Кинтри — това няма нищо общо с мен. — Той разтвори ръце в риторичен жест.
— Да, прав сте — отбеляза Райли. Обърна се настрани и погледна през прозореца. Часът току-що беше свършил и студентите се отправяха към следващите си задачи. — Може да е заради това заклинателство — промърмори той.
— Какво заклинателство отче? Не разбирам.
Райли обърна глава към него.
— Хайде, знаете нещо за това, лейтенант.
— Е, мъничко.
— Обзалагам се.
— Отец Карас бе замесен по някакъв начин.