Същото бе вярно за мускулите. Воин, приел десет дара на мускули, можеше да вдигне кон и Габорн бе виждал много пияни рицари да пробват силите си. Но добавянето на повече дарове не укрепваше костите и така се достигаше практическата граница. Вярно, че би могъл да повдигне кон, но сериозно рискуваше да си строши гръбначния стълб или глезените.
Воин, приел пет дара на издръжливост, също беше на горната граница: вече не му бе потребен сън. Можеше да усети умора, но миг почивка бе точно толкова освежителен, колкото цяла нощ в леглото.
Габорн никога не бе искал да бъде като Радж Атън и да трупа дарове, от които няма особена полза.
И все пак, докато тичаше, усещаше да му прехвърлят още и още дарове. Изпита усещането, че е отвъд всякакви естествени граници. Нямаше никаква представа колко дара има. Сто на мускули? Прескочи без никакво усилие една широка шейсет стъпки пукнатина над зейналата бездна. Хиляда на издръжливост? Не изпитваше никаква умора. Имаше усещането, че от всичките му пори струи енергия и чувство за пълнота.
С всяка следваща крачка, докато облекчителите в Хиърдън му прехвърляха още и още дарове, жизнеността му избуяваше.
Сякаш бе зреещ под слънцето плод, който всеки миг ще се пръсне от сочност. Сякаш само сънуваше това препускане през подземния свят, оставил тялото си далеч зад себе си и полетял на крилете на мисълта си.
„Радж Атън сигурно изпитва същото — мина му през ума. — Мога да тичам даже по облаците.“
Тичаше през пещерата над водата. Видя пред себе си тумбесто кафеникаво създание, някакъв гигантски плужек, да лази по пода на пещерата — хапльо, който смилаше всичко, до което се докоснеше. Подът на тунела бе осеян с дупки — хралупи на раци-слепци и други дребни гадини.
Габорн спря да пийне вода от един топъл вир. Водата не утоли жаждата му. Набра малко сиви гъби, но и те не успяха да заситят свития му на топка от глад празен стомах.
Усети смъртта в мига, в който един от неговите Избрани бе откъснат от него. Клането в Хиърдън беше започнало. Габорн простря своя Земен взор. Усети собствената му смърт да го дебне в мрачните коридори пред него, докато смъртта връхлиташе неговите Избрани в Хиърдън. Въпреки всички предупреждения, които бе изпратил, десетки хиляди щяха да загинат тази нощ.
Спря за момент да хапне парченце сиво ухо и да оплаче своя народ. Чувстваше, че тази нощ е само предвестник на предстоящите трагични събития.
Над земята на повече от хиляда мили на север бурята връхлиташе Хиърдън. Плътни облаци, мрачни в подножието си и в зеленикави оттенъци по върховете, се издигаха като стена. Короните им мятаха светкавици, а пронизващият вятър фучеше като побеснял из полята.
— Вътре! — крещеше вуйчо Ебер на съселяните си от Ейбълтън. — Всички да се скрият, бързо! Тъкмо за това ни предупреждаваше Земния крал!
На много от младежите им се искаше да останат на вратата, за да демонстрират смелостта си, но бяха чували приказките за случилото се в замъка Силвареста и знаеха, че незачитането на предупреждението на Земния крал ще им коства само едно: собствената им смърт.
— Влизайте вътре — повтаряше Ебер. — Каквото и да е това, което идва насам, ще ви убие.
— Да — мърмореха старците, — такава е кралската воля.
Накрая Ебер затвори вратата и пусна мандалото. Старецът Ейбъл Фармуързи учуди всички, като измъкна кожена чанта, пълна с пръст от собствените му ниви. Изсипа пръстта на земята пред входа, начерта руна на защита, направи върху нея възлияние с вино и рече:
— Никой да не нарушава спокойствието на тази пръст.
Старецът не беше чародеят Бинесман, но бе преуспял фермер и познаваше земята. На Шемоаз й се искаше да вярва, че той притежава известна сила, а вероятно и на всички останали им се искаше същото, тъй като никой не посмя да докосне руната.
Музиката бе спряла. Празникът бе свършил.
Вечерта тъкмо започваше, но вече на никого не му бе до веселие. Вместо това всички насядаха по земята. Питаха се уплашени какво ли ги чака тази нощ.
Шемоаз наостри уши да чуе какво става навън. Вятърът бучеше и бурята се усилваше.
Скоро пантите на здравата ремонтирана врата захлопаха.
— Навън има някой, който иска да влезе! — обади се една жена. — Кой може да е?
Шемоаз реши, че хлопа бурята, защото никой отвън не извика за помощ. Или пък не можеше да надвика воя на вятъра.