Вуйчо Ебер предупреди:
— Дръпнете се назад. Това е тяхна битка. Земния крал затова ни каза да се скрием под земята.
Хората се изтеглиха назад и зачакаха със страхопочитание предстоящото сражение. Плъховете продължаваха да прегризват дъските. Отвън бурята бушуваше, а вятърът виеше и блъскаше по вратата.
Внезапно един едър плъх се втурна под вратата.
Половин дузина копия светкавично го пронизаха.
Един от торбаланите-главатари изръмжа заплашително и вдигна триумфиращо плъха във въздуха. Краката му подритваха безпомощно; той се мъчеше да се измъкне; изви глава и захапа копието. Беше мръсен и със сплъстена козина. Изглежда, умираше от глад, сякаш бе препускал дни. Очите му бяха покрити с плътна жълтеникава ципа, а козината му бе сплъстена от кал и нечистотии.
Главатарят на торбаланите размаха копието си и запокити ранения плъх във въздуха. Нещастната гадина тупна в средата на помещението и остана да лежи на една страна, като скимтеше и размахваше крачета, сякаш се опитваше да избяга.
Три женски се втурнаха от дупките си, сграбчиха ранения плъх, задърпаха го във всички посоки и го заразкъсваха с острите си нокти. Плъхът изписка и умря.
Женските помъкнаха парчетата към дупките си, като оставиха червата и нечистотиите на пода.
Воините метнаха втори плъх на неговото място, а след това трети и четвърти; излязоха други женски.
Но започналото като клане сражение скоро прерасна в тежка битка.
Плъховете продължаваха да прегризват дъските и да разширяват прохода, така че много скоро започнаха да се промъкват с десетки под вратата. Воините-торбалани в първите редици мушкаха и посичаха зверчетата, препречваха прохода с мъртвите им тела. Но плъховете нахлуваха. Изскачаха през отверстията, забиваха остри зъби в плътта на торбаланите, трошаха костите и прегризваха артериите им. Торбаланите не отстъпваха; подсвиркваха и ръмжаха проклятия срещу нахлуващите като обезумели плъхове.
Някои от тях успяваха да профучат покрай торбаланите и се спускаха към селяните като побеснели кучета.
Гледката беше вцепеняваща. Торбаланите хвърлиха един ранен плъх зад себе си и той се втренчи с помътен от болката поглед в дъното на помещението. Изведнъж погледът му се проясни, сякаш животинчето се сети какво трябва да направи, и плъхът задраска с лапи към струпалите се в нишата хора като подгонило глиган ранено куче.
Това не беше безумие, сети се Шемоаз. Нечия чужда воля диктуваше действията му.
Когато приближи, от гърлото му се разнесе дрезгав звук, наподобяващ колебливо ръмжене. Шемоаз никога не бе чувала плъх да издава подобен звук.
Но бе чувала, че плъховете разнасят болести. Едно тяхно ухапване много често се превръщаше в гнойна рана, която не заздравяваше дни наред. А понякога ухапаните от плъх дори умираха.
Шемоаз се боеше, че тези болнави създания, които се промъкваха под вратата и нападаха с отчаяна решителност, носят някаква неподозирана зараза.
Плъхът бавно се приближи и един от синовете на Дринкуотър, деветгодишно момче, скочи върху зверчето с двата си крака и го размаза с хрущене.
На Шемоаз й прилоша. В замъка Силвареста открай време имаше много торбалани, за да предпазват града от плъхове.
Поведението на гризачите не бе нормално. Бурята отвън не бе нормална. Гръмотевиците трещяха със страховита, несекваща ярост.
„Убихме Сияйния на мрака — помисли си тя — и сега той праща тази напаст срещу Хиърдън.“
— Застанете в редици — изкрещя вуйчо Ебер. — Отпред мъжете, жените отзад. Не пускайте плъховете да приближат!
Все повече плъхове успяваха да се промъкнат покрай торбаланите и не всички от тях бяха ранени. Спускаха се през стаята като ловджийски кучета, правеха скокове от по десетина стъпки. Младите мъже сякаш си играеха: втурваха се напред и налагаха зверчетата с метли, набождаха ги на вилиците за месо, размазваха ги с ръце или ги стъпкваха с крака.
Но за плъховете това не бе никаква игра. Тласкани от някаква мрачна сила, противните създания нападаха със самоубийствено настървение. Налитаха срещу редиците на селяните и хапеха всеки, когото докопат.
Вуйчо Ебер и още няколко мъже грабнаха масите и ги обърнаха, издигайки защитна бариера.
Кошмарът се ожесточаваше. Плъховете нахлуваха под вратата с такава скорост, че торбаланите не успяваха да се справят. Дребните воини мушкаха и сечаха. Единствената светлина в помещението идваше от два фенера и Шемоаз не виждаше ясно развоя на битката. Торбаланите се струпаха в гърчеща се, стенеща купчина. Подсвиркванията и ръмженето, които Шемоаз възприемаше като бойни викове, скоро се превърнаха в писъци от ужас и болка. От време на време тя съзираше някое копие да прободе подскочил във въздуха плъх или размахана брадвичка да отсече главата на друг.