Плъховете продължаваха да прииждат през огнената стихия.
Някои се измъкваха от нея като тичащи факли. Но повечето не успяваха да преминат огнената бариера и торбаланите лесно ги довършваха.
Вятърът блъсна вратата и от удара в стената тя се затвори сама и мандалото падна.
Бурята отвън продължаваше да вилнее и да разпалва огъня все по-силно. Изпод вратата пролази миришещ на газ пушек. Диърборн Хокс побърза да запуши цепнатините с палтото си.
Плъховете спряха да нахлуват.
Шемоаз не помръдваше вцепенена. Свлече се на пода, изтощена и скована от ужас, че гадините всеки миг ще се втурнат отново, че битката ще се поднови. Надяваше се поне на кратък отдих. Много жени и деца плачеха.
Старата госпожа Кинли ги подкани настоятелно:
— Всеки да се погрижи за раните си! Още не е време за почивка.
После взе кана вино и тръгна из избата, като поливаше ухапванията и изричаше молитви към Стихиите.
Шемоаз се надигна да помага. Децата обикаляха за ранени плъхове и ги доубиваха с тояги.
Някои от мъжете имаха огромен брой ухапвания. Шемоаз не подви крак до късно през нощта. Когато свърши да помага хората, се зае с торбаланите. Тяхното племе бе пострадало много повече. Двайсетина бяха загинали в битката, а много други бяха с прегризани уши, подути муцунки, разкъсани крачета и какво ли не още. На едно застаряло приятелче бяха откъснали опашката. Сърцето на Шемоаз се късаше, като виждаше толкова много болка.
Торбаланите, които обикновено се страхуваха от хората, сега изтърпяваха грижите й.
„Повече никога няма да се държа лошо с тях — обеща си тя. — И ще натупам с пръчка всеки мъж или дете, ако чуя да ги обиждат.“
Така в грижи за торбаланите мина цялата нощ. Когато приключи, Шемоаз установи, че много от раните, както на хората, така и на торбаланите, са започнали да се възпаляват, поради което се зае отначало с всичко.
Накрая почувства огромна слабост и умора. Нямаше сили да продължи. Подпря гръб на една грапава каменна стена, за да отдъхне за момент. Клепачите й като че ли бяха от олово и тя притвори очи, макар да искаше да помогне още с каквото може.
Тревожеше се за познатите си, за приятелите от замъка Силвареста. Къде ли беше Йоме? А Габорн?
Той бе предупредил цял Хиърдън. Шемоаз си даде сметка, че в момента такива битки се водят навсякъде — в изби и изоставени мини, в тъмници и влажни пещери. Представи си пъплещите из селищата черни орди плъхове и храбро сражаващите се с тях рамо до рамо хора и торбалани.
Отвън вятърът виеше и бучеше, трещяха гръмотевици. Ритъмът им постепенно проникна в нея и я изпълни цялата.
Разтърсвана от ридания, Шемоаз заспа. И засънува плъхове.
Земя без хоризонт
Онзи, който се предаде на отчаянието, сам изковава решетките на своя затвор.
Броени часове, след като Съпруга на сенките хвърли Ейвран при затворниците, между тях избухна спор.
Бяха останали само шестнайсет души, шестнайсет от стотиците, домъквани тук долу години наред. Бяха на различна възраст, отмъкнати от селища, намиращи се на хиляди мили едно от друго.
— Имаме светлина — възкликна един от мъжете. — За първи път имаме светлина… откакто сме тук. Това е истинско оръжие. Това е единственото, което ни липсваше, за да се измъкнем. Обар, ти нали непрекъснато повтаряше, че ако имаш светлина, ще се измъкнеш жив или мъртъв.
— Че какво ще помогне светлината? — обади се със сипкав индопалски акцент Обар. — Ние сме на много мили под земята, а тунелите водят във всички посоки. Никога няма да намерим изход!
— А какъв избор имаме? — запита Барис, когото Ейвран помисли за техен водач. — Сега, когато вече имаш светлина, ще седиш и ще се сплуваш тук, докато ти изникнат цветя от задника, така ли?
— Не всички сме Повелители на руни — обади се с умолителен тон индопалката Инура. — Не всички можем да воюваме.
— Барис е прав — намеси се Ейвран. — Трябва да се измъкнем. Но няма да се бием сами. Пристига помощ.
— Помощ? — възкликна Барис. — Тук долу?