— Добре си, надявам се? — попита го кралят.
Боренсон не изпита никакво желание да му даде какъвто и да било отговор.
— Животът без воля е труден — продължи кралят. — Няма никаква надежда, само безсмислено желание. Няма истински мечти, само бленуване на непостижими цели. Животът става бреме без смисъл. Но ние ще те научим пак да живееш. Да дишаш, да ядеш, да пикаеш. Ще живееш, както ние кажем. Ще живееш, защото живеенето е по-лесно от умирането.
— Кажи: „Благодаря“ — нареди му старицата.
Боренсон не отговори, докато тя не го шибна през устата.
— Благодаря.
Крал Криометес се усмихна и тъкмо се канеше да излезе, когато Боренсон чу приближаващи се стъпки. Криометес се извърна да види причината за този шум. От тъмнината изскочи сянка. Изсвистя острие и се чу хрущене на кости.
Кръв оплиска лицето на Боренсон, докато крал Криометес се свличаше на земята, съсечен от остра инкарска сабя през шията и гръдния кош.
Облекчителят залитна смаян назад, а старицата с бамбуковата пръчка изпищя и се опита да се измъкне, но сянката се завъртя, измъквайки сабята от мъртвото тяло на Криометес. Блещукащото острие отсече главата на старицата и намери гърлото на облекчителя, срязвайки трахеята му. Той рухна до стената, кръвта бликаше на мощни тласъци от прерязаната му шия.
Волята моментално се втурна обратно в Боренсон. Той се оттласна от леглото и се изправи.
Омотана в пелерината си, пред него стоеше Мирима, нахлупила ниско качулката, за да се слее с полумрака.
— Хайде — каза му тя. — Да изчезваме оттук!
Само допреди миг Боренсон бе обладан от някаква пустота, почти абсолютно безразличие. Сега усети вместо тях да го изпълва свирепа ярост.
Криометес лежеше на пода и се опитваше да се надигне, сграбчил стол в едната си ръка. Боренсон знаеше, че е мъртъв и че това са следсмъртни конвулсии. Но въпреки това не потисна обладалата го ярост. Виждаше умиращия крал като през пелената на гъста червеникава мъгла.
Сграбчи Криометес за косата и го вдигна с една ръка, а другата сви в юмрук и тъкмо да го халоса между очите, размазвайки мозъка му, усети Мирима да го докосва с пръст и я чу да прошепва:
— Мир да обладае душата ти.
Не бе обикновено успокоение, а мощно заклинание. Усети да го залива вълна от спокойствие и гневът му притихна.
Само веднъж досега бе имал подобно усещане — на езерото южно от Банисфер, когато една русалка го целуна и отми чувството за вина от изтерзаното му съзнание.
Той пусна стария крал, смутен от собствената си ярост и неспособността си да я овладее.
Връхлетяха го едновременно милиони въпроси: „Къде са ми ботушите? Къде е бойният ми чук? Как успя да избягаш?“
Но засега не зададе нито един, а само огледа крака си. От татуировката кожата му гореше от болка. Старият облекчител бе започнал от табана нагоре, изграждайки изображение от корени на дърво. Сякаш бе обул пурпурен чорап, който стигаше до глезена. А върху прасеца имаше руна, която не бе виждал досега — символът на волята. Заприлича му на глава на бик в окръжност. Над нея имаше някакви завъртулки, които сякаш оформиха дума или мисъл в съзнанието му. Руните често въздействаха по подобен начин.
Боренсон се огледа притеснено, очаквайки всеки момент в стаята да нахлуят инкарски воини. Мирима се втурна навън и огледа тъмния коридор. После попита шепнешком:
— Къде е принц Веразет?
— Не знам — отвърна Боренсон. — Не съм го виждал от часове.
Тя изръмжа от гняв и се върна при Боренсон.
— Трябва да се махнем оттук! — повтори Мирима. — Ако инкарците открият, че сме узнали формата на руната на волята, с нас е свършено.
— Знаеш ли поне как да излезем? — попита той. — Това място е лабиринт.
Мирима се вцепени. Нямаше никаква представа как да се измъкнат от града, а още по-малко от страната.
Някой се прокашля в мрака, след което заговори с лек инкарски акцент:
— Може би аз мога да помогна.
Боренсон се обърна, готов да скочи. В сянката до стената седеше мъж в тъмна мантия. Беше седял толкова кротко, че и двамата не го бяха забелязали в мрака. Той отметна огромната си качулка и разкри бялото си като мляко лице, върху което блещукаха червените му от липсата на пигмент очи.
Миг преди да го нападне, Боренсон осъзна, че мъжът е Дни.