Спомни си как започна видението. Беше се запитал как би могъл да победи създание на абсолютното зло, което не обитава тялото, а духа.
Пролази на колене и осъзна какво се бе случило. Беше се опитала да го отклони от собствената му логика на разсъждения. Даваше си сметка, че ако се върне към нея, ще й даде повод за нова атака.
„В такъв случай нека дойде — каза си Габорн. — Искам да приключа с нея. Ненавиждам я.“
Той се изправи.
„Тя ще насочи тази омраза срещу теб — прошепна един глас в съзнанието му. — Ще те принуди да намразиш онези, които й служат, и накрая ще те победи. Когато разшириш пределите на добродетелта, силите на злото вият и жалеят.“
Вихрушката на мрака се бе оттеглила и спокойствие изпълваше сърцето на Габорн, макар до слуха му да достигаше отдалеч воят на локъса.
„Научи се да обичаш всички хора еднакво — бе написал Ерден Геборен и тези думи сега сякаш прозвъннаха в ушите му, все едно авторът им бе застанал до него. — Както жестоките, така и добросърдечните.“
— Както жестоките, така и добросърдечните — повтори Габорн.
Облада го съмнение. Замисли се за крал Лоуикър, убиеца на съпругата си.
„Как трябваше да постъпя с него?“
Припомни си стотиците жестоки мъже, които бе отказал да Избере. Припомни си как ненавиждаше Радж Атън.
„Научи се да обичаш всички хора еднакво. Както жестоките, така и добросърдечните.“
Когато Избираше тези, които да оцелеят, и тези, които да загинат, Габорн се бе опитал да наложи някаква норма. Отказа се да Избере само силните, изоставяйки слабите в ръцете на смъртта. Отказа се да Избере само мъдрите, обричайки глупавите на смърт. Бе Избрал стари и млади, мъже и жени, роуфхейвънци и индопалци.
Позволи си една-единствена норма. Бе отхвърлил злонамерените. С чувството, че постъпва справедливо. Защото човек може да се роди глупав или слаб, или грозен, смяташе Габорн, и съдбата може да онеправдае и най-скромните, но човек трябва да бъде държан отговорен за постъпките си. В противен случай отваряме път на анархията.
„Тогава ги дръж отговорни заради слабостите им — продължи да шепне гласът. — Но ги наказвай заради прегрешенията им според онова, което са заслужили, а не за удовлетворение на собствения ти гняв.“
Габорн се замисли.
Почувства се глупаво. Бе огорчил Земния дух и загуби способността да предупреждава своите Избрани за грозящата ги опасност. Заради собствената му слабост много жени и деца тази вечер щяха да загинат в Карис.
„Кой ще ме накаже заради собствената ми слабост?“, запита се той.
Знаеше отговора. Много хора щяха да загинат, а той щеше да остане жив и това щеше да е наказанието му.
Но дали имаше още нещо, което би могъл да стори?
Ерден Геборен беше казал, че трябва да обича жестоките и лукавите, да извлича полза от тях, дори когато са толкова заслепени от алчност и омраза, че не могат да осъзнаят собствените си интереси.
Нещо не бе точно така. Габорн се усъмни в преводаческите умения на Йоме. Ерден Геборен често се бе затруднявал да намери точната дума, зачерквайки една, за да постави друга на мястото й и отново да я зачеркне. Сякаш собственият му език бе прекалено несъвършен в сравнение с езика на Сияйните.
Какво искаше да каже с това „да обичаш“ жестоките? Как може да обичаш един жесток човек, без да обичаш жестокостта? Освен ако „обич“ не означаваше емоция, а понятие. Може би съвършеният смисъл на обичта към някого бе стремежът да разшириш хоризонтите му, да му помогнеш да стане по-добър дори ако той няма желание да го направи.
Габорн тичаше слепешката през тунела, почти по интуиция. Раци-слепци и други гадини сякаш не помръдваха от страх. Подът бе прояден от дребни насекоми. От тавана висяха каменни дървета, усукали клоните си в спираловидни корони.
С периферното си зрение забеляза близо до тавана на тунела светло петно.
Погледна нагоре и то изчезна.
„Отражение от опаловата ми игла“ — помисли си Габорн.
Спомни си нещо, което му бе казал дядо му: „Добротата е като хвърлен в спокойно езеро камък. Вълнички набраздяват повърхността му във всички посоки, докосвайки всичко около себе си, и след време се връщат обратно към онова, което ги е причинило. Казваш «здравей» на някого, похвалваш работата му и така правиш деня му по-светъл. Той постъпва така с други хора и скоро целият град почва да се усмихва и дори непознати те поздравяват с усмивка. Добротата е заразна. Злобата също.“