— Налага се да опитаме — отсече Хондлър. — Наредих на стрелците да се въздържат от стрелба, докато врагът не приближи на десетина разкрача.
Боренсон прехапа устни. Не беше убеден, че това ще свърши работа.
— Облекчителите работеха без почивка ден и нощ — продължи Хондлър. — Използваха всички силари, които успяхме да намерим. Разполагам с три дузини защитници, всеки от тях с по двайсет дара на метаболизъм. Заедно един до друг ще успеят да удържат вратата дълго време. Но и при това положение ни трябва още един защитник. Какво ще кажеш? — Хондлър се ухили неприятно. — Да ти се умира млад?
Боренсон погледна крадешком към Мирима. Ако му бяха задали този въпрос преди седмица, изобщо нямаше да се колебае. Но сега не отговаряше единствено за себе си. Приемането на толкова дарове означаваше, че дори и да оцелее след битката, никога няма да бъде истински съпруг на Мирима. Щеше да умре като самотник.
Мирима сякаш прочете мислите му и погледна към спускащата се по планинския склон орда. Мракът се бе сгъстил и Боренсон виждаше само бушуващата огнена ивица. Пламъците внезапно подпалиха един бор, който лумна като огромна факла, и на светлината му зърнаха страховитите създания, чиито матови гърбове отразяваха огненочервените пламъци. Със скоростта, с която препускаха, щяха да са тук най-много след час.
— Ще ви трябва повече от един защитник, за да се спасите — обади се най-после Сарка Каул.
— Надяваме се на подкрепления, сър — обърна се към него Хондлър. — Дъщерята на Лоуикър предвожда отлична войска и според последните известия е на малко повече от десет мили оттук.
— А Радж Атън е скрил армията си в хълмовете на изток — прекъсна го Сарка Каул. — Но нито един от двамата не ви мисли доброто. Идат като гарвани, надявайки се да съберат плячката, след като паднете. Ще се намесят едва след смъртта ви.
— А откъде знаете всичко това? — попита намръщено Хондлър.
Сарка Каул отметна качулката си, разкривайки по-бялото си от кост лице.
— Посветен съм в техните тайни споразумения — отвърна той. — Дайте ми вашите двайсет дара на метаболизъм, за да мога да се сражавам, и се надявам да ви покажа как да спечелите тази битка.
Хондлър изгледа инкареца с недоверие, след което погледна Боренсон.
Той кимна утвърдително.
— Отлично — съгласи се Хондлър. — Добре би било да прибегнем до услугите на човек, който знае да воюва на тъмно.
Вечерното слънце се спусна зад Зъберите на света и метна върху града черната плащаница на нощта.
Мост през времето
Знаци и чудеса съпътстват само помазаните от Стихиите.
Беше утро. Ерин Конал яздеше в свитата на крал Андърс през калните полета на Белдинук на юг, към полесражението. Следваха ги почти шест хиляди рицари върху бързи подсилени коне.
Бяха вдигнали върховете на черните си копия нагоре и те проблясваха във въздуха като мрачна гора. Земята тътнеше под копитата на конете, които цвилеха и пръхтяха, а рицарите пееха с пълен глас мрачни песни.
Странната буря бе отминала и утринната зора беше ярка и чиста. Ерин се чувстваше като измамена от времето. Вчера бурята цял ден вървя по петите им и макар ясното време да бе добро за езда, земята бе покрита с кал, сякаш дъждът продължаваше да се сипе и утринното слънце не променяше нищо. По-добре бурята да бе продължила. В Карис ги очакваха халите, стотици хиляди хали, а те се страхуваха от светкавици — те ослепяваха чудовищата така, сякаш бяха погледнали слънцето.
Но небесата над Белдинук бяха чисти.
Войските на Андърс напредваха на юг през Полята на луната, където древните бяха издялали огромна базалтова овална канара във формата на луна и я бяха поставили на върха на един вулканичен конус. Върху нея бяха издълбали планински вериги и кратери, чиито очертания отдавна се бяха поизтрили. Равнината беше сравнително гладка и еднообразна, само тук-там покрита с трева. Падналите преди векове вулканични дъждове бяха унищожили всякакъв растителен живот. Пръснати на стотици мили един от друг, полузарити под ситните камъни, лежаха странни, издълбани във формата на звезди с лъчи камъни, свързани помежду си с пътеки, които образуваха небесната карта.
— Карта за къде? — запита един от конниците в кралската свита.
— До Първата звезда и от нея към подземния свят — отвърна със самодоволна усмивка Андърс. — Древните са копнеели след смъртта си да се завърнат там и затова се упражнявали да бродят между звездите, за да научат пътя.