Выбрать главу

Габорн усети иззад стената от хали до ноздрите му да достига специфична миризма на вкиснато зеле. И в същия момент Земята го предупреди настойчиво: „Нападни!“

Той скочи върху една от халите, покатери се на главата й и погледна зад нея. На шейсетина стъпки по-нататък една хала отстъпваше през ордата. На челото й блещукаше една-единствена сребриста руна, но дузини огнени руни блестяха по краката й. „Вектор“, досети се Габорн.

„Нападни!“, настоя още веднъж Земята.

Габорн скочи на височина двайсетина стъпки, преметна се презглава във въздуха, прелетя над три хали и прониза с копието си сладкия триъгълник на чудовището.

Халите около него засъскаха, въздухът се изпълни с предупредителни миризми.

— Габорн! — извика отчаяно Ейвран.

Той погледна назад — тя беше на трийсетина разкрача от него близо до входа и стискаше черната тояга от отровно дърво.

— Не мога да ти помогна! Какво да направя?

Габорн усети със сърцето си опасността, която я грозеше.

— Знаеш ли къде са Великите печати?

Ейвран кимна.

— Иди да ги разрушиш — настоя Габорн.

Самата Земя го предупреждаваше, че тя трябва да се махне. Опасността беше все по-близо и ако Ейвран останеше там, където беше, щеше да я връхлети.

Габорн откопча опаловата си игла и я хвърли към нея. Отсега нататък щеше да се сражава на светлината от руните на халите.

Ейвран хвана иглата и без да каже нито дума, се извърна и побягна колкото можеше по-бързо.

Габорн удвои скоростта на действията си. Подскачаше, а чудовищата съскаха, замахваха с лапи към него и се опитваха да го захапят.

Той нанасяше удари наляво и надясно, пронизваше ги с копието и се опитваше да усети миризма на вектор.

Удряше и мушкаше отново и отново.

Постепенно разбра какви са намеренията на Земята. Отвсякъде беше заобиколен от опасности. Истинската властелинка бе усетила присъствието му и всеки момент щеше да се появи насреща му, както би сторил всеки Повелител на руни, защитавайки своите Посветители.

Бе доволен, че даде светлината си на Ейвран, защото така виждаше по-добре руните на халите.

Усещаше надигащата се вълна от ярост.

Тя приближаваше. Габорн скочи сред халите, спусна се между краката на едно от чудовищата, покатери се на гърба на друго и повали един вектор.

Тя беше на вратата.

Беше ликвидирал петдесетина Посветители, включително три вектора. Той се спусна към входа.

На вратата се изви черна вихрушка, по-мрачна от нощ. Това не беше видение. Помещението започна да се изпълва с изпарения — сякаш някаква мрачна мъгла. Каквото и да настъпваше към него, бе по-ужасяващо от хала.

Неочаквано Габорн я видя.

Сред сенките изникна чудовищно създание, по-огромно и застрашително от всички зли магесници, които бе виждал. Пристъпваше с трясък, а огромният й търбух тътнеше, докато тя се тътреше по пода. Съскаше оглушително, а от ануса й струяха миризми.

Вонята бе непоносима. Габорн усети миризма на плесенясали дарове, напомняща гранясала мазнина, развалено зеле и сплъстена коса, толкова зловонна, че го задави.

От нея се излъчваше мрак и докато пристъпваше към него, около краката му плъпнаха тъмни сенки.

Усети някаква замаяност. Създанието се заусуква като видение и Габорн не можеше да съсредоточи поглед върху него. Внезапно халата сякаш започна да се разраства и се извиси над него като някакъв исполин, изпълни цялото помещение, цялата вселена…

Мракът се спуска

Нека бъда запомнен не с това как живях, а с това как загинах!

Последни думи на сър Мартен Брейдън, загинал геройски в Битката на глиганите

Нощта се спускаше бързо над Карис. Слънцето потъна зад планините под завесата от пушеци, която покриваше небето. На двайсетина мили на север ордата на халите препускаше по планинските склонове и тътенът от стъпките на чудовищата разтърсваше земята. Боренсон не ги виждаше добре, тъй като ята грий затъмняваха гледката. Виячите надаваха странните си викове, сякаш писъци на тромпети, и над земята се носеше съскането на халите. Но друг шум безпокоеше Боренсон, някакво разтърсващо „бум-бум-бум“, като далечен гръм на фона на тътена на халите.

Ордата беше на по-малко от час разстояние. Мъжете по стените на замъка подхващаха бойни песни за кураж.