Боренсон погледна на юг и зърна под тъмния свод на кулата върху стената на замъка мъжки силует. Мъжът беше червенокос и стойката му му се стори позната. Сърцето му подскочи в гърдите, защото си помисли, че е баща му.
Погледна отново, но там нямаше никого.
Боренсон преглътна. Беше сигурен, че е духът на баща му. Усмихваше му се, сякаш го очакваше.
„Тук ли ще умра?“, запита се той.
Огледа се и за първи път в живота си усети страх. Винаги досега бе тръгвал на бой с неумолима решителност, изплезил език в лицето на смъртта.
Попита се къде ли лежи баща му. Преди седмица намери тялото му на зеления склон под двореца на граф Палдейн. Сега по всяка вероятност беше долу в гробниците.
Карис бе построен върху няколко ниски хълма, които стърчаха над водата. На изток хълмовете бяха надупчени като решето от древни пещери и тунели — гробници за мъртвите и складове за храна и скривалища за войските при обсада.
— Халите се събират — викна един наблюдател. — Виждам магесницата им! Ама че е огромна, в името на Седемте стоящи камъка! Пригответе се!
Дълго след това не се случи нищо. Някой на улицата запита:
— Какво става?
— Приближиха насипа, подушиха и се оттеглиха. Сега са близо до Хълма на червея — заобяснява на висок глас далекогледецът. — Виждам цяла група магеснички. Изглежда, искат да построят отново онази руна — Печата на опустошението.
Навсякъде по стените на замъка припламнаха огньове. Млади факлоносци тичаха да занесат светлина на всеки, който се нуждаеше от нея. По цялото протежение на Карис хората започнаха да си подвикват нещо, но съскането на халите и тътенът от стъпките им заглушаваха виковете. Всички очакваха началото на сражението и градът бе заприличал на кошер, огромен кошер, в който мъже и жени притичваха нагоре-надолу.
Чародеят Бинесман се втурна в двора и хукна по Улицата на гирляндите към доковете.
След малко маршал Хондлър се появи тичешком на Градския площад с факла в едната ръка и копие в другата.
— Всички Повелители на руни да останат на позиция — викна той. — Всички лордове на изток и на юг от мене по моя команда да започнат да се изтеглят към гробниците. Всички цивилни веднага да се насочат към доковете.
— Какво? — викна от стената един от лордовете. — Караш ги да се оттеглят, преди да е започнала битката?
— Всеки, който иска да остане жив, да направи, каквото казах — веднага! — изкрещя Хондлър.
Стотици цивилни, стрелци и лечители едновременно започнаха да се спускат от кулите и да се втурват по Улицата на гирляндите, следвайки Бинесман.
Боренсон моментално се сети какво е намислил Хондлър. Сарка Каул ги бе предупредил, че Риала Лоуикър и Радж Атън няма да изпратят войските си в бой, докато Карис не падне. Тъй че Хондлър се надяваше да успее да ги заблуди, че Карис губи, за да ги подмами да му се притекат на помощ. Като изпратеше лордовете да пазят гробниците, а цивилните в тайните зали, които отвеждаха към доковете, Хондлър щеше да скрие повечето мъже под земята.
Над главите им припляскваха с криле грий, сякаш скимтейки от болка, а халите съскаха като огромно море.
Хондлър се качи на стената и дълго оглежда обстановката.
Разузнавателният балон летеше във въздуха като огромен граак. Вятърът го насочваше право към града. Огнетъкачите проблясваха в коша му, сякаш всеки момент щяха да избухнат в пламъци.
— Не позволявайте на халите да изградят руната! — изкрещя Хондлър. — Стреляйте с катапултите!
Стрелците викнаха в отговор:
— Сър, на такова разстояние можем да стреляме само с гюлета!
— Стреляйте! — настоя Хондлър.
След секунди от върха на кулата полетя залп от метални топки.
Халите засъскаха от ярост.
Далекогледците закрещяха:
— Нападат!
Въздухът съскаше от свистенето на гюлетата и прозвънването на хиляди лъкове, изпращащи градушка от стрели.
— Ама че са бързи, в името на Стихиите! — изруга някой.
„Няма да продължи дълго“, помисли си Боренсон: чуваше ужасените писъци по стените. Грабна една факла и я метна върху защитния вал. Факлата падна върху шиповете и просмуканите с газ парцали. Лумна огън и освети целия двор.