Движенията му бяха мълниеносни и грациозни и Ейвран не посмя да поведе битка с него.
„Твоят предшественик изяде мозъка на Земен пазител — напомни му Ейвран. — Знаеш онова, което узна той. Не съм дошла да унищожа твоите сънародници, а да ги спася.“
Чудовището замахна.
Тя вдигна тоягата си и си представи върху покрива над главата си руна, разтрошаваща камък. Камъкът моментално омекна и руната се оформи.
Таванът на помещението започна да се руши. Колосалните сталактити започнаха да се откъртват от собствената си тежест.
Съпруга на сенките се метна встрани, за да избегне първия сгромолясал се сталактит. Ейвран се втурна с все сила назад.
Сталактитите се сипеха като копия заедно с рухващите скални плочи. Леговището на костите се сгромолясваше над главата й.
Ейвран хукна като обезумяла през долината. Успя да отскочи миг преди огромен овален камък да задръсти пътя й.
Каменният дъжд се сипеше върху древните купчини кости на хали. Подът тътнеше и се тресеше под краката й.
Ейвран тичаше към изхода на залата, прималяла от страх, че Съпруга на сенките може всеки миг да се хвърли отгоре й. Камъните обстрелваха пода като снаряди. Задушлив и черен като нощта облак прах изпълни пещерата. Беше толкова плътен, че светлинката на опаловата игла не можеше да пробие мрака. Ейвран не виждаше нищо около себе си.
Метна се под един череп на хала. Наоколо й се сгромолясваха каменни отломки, парчета отскачаха от земята и я удряха по краката. Заслепяващият прахоляк се втурна насреща й и тя закри очи с ръце. Прахолякът нахлу в ушите й, влезе в яката й, задръсти ноздрите й. Нямаше спасение от него.
Ейвран отключи сетивата си и ги разпростря, за да открие Съпруга на сенките.
Огромната хала беше в окаяно положение. Върху гърба й се бяха стоварили няколко тона скали и постепенно изтласкваха въздуха й. Дясната ръка на Съпруга на сенките бе прикована, а с лявата се опитваше да си разчисти пътя. Но въпреки невероятната си сила, едва ли щеше да се измъкне. Намираше се на не повече от стотина разкрача от нея.
„Съжалявам — изпрати му мисъл Ейвран. — Не исках да те нараня. Никого не искам да наранявам.“
Тътенът на срутващи се камъни бе поутихнал. Само няколко скални отломки се отцепиха от тавана и се строполиха върху развалините.
Ейвран се измъкна изпод черепа и се огледа. Прахът беше толкова плътен, че я заслепяваше, а и щеше да виси във въздуха още часове, които тя не можеше да си позволи да пропилее.
Подскочи и започна да си проправя път сред строшените камънаци, бързайки към Залата на печатите. Тонове камъни и скални отломъци покриваха Леговището на костите. Някои се разклащаха заплашително, щом стъпеше върху тях, и се налагаше да ги заобикаля. Хвърли поглед към величествения трон и успя да зърне премазаните и разтрошени черепи. Очите я боляха от гъстия прахоляк.
Заизкачва камъните, под които лежеше Съпруга на сенките, притеснена, че той всеки миг може да измъкне лапата си и да я размаже.
Надникна в съзнанието му и усети яростта и безпомощността му. Мъчеше се да се измъкне, без да съзнава колко близо е тя до него. Ейвран пристъпи внимателно върху първата огромна канара — боеше се чудовището да не долови присъствието й по допълнителната тежест.
Камъкът под нея внезапно се размърда и хлътна надолу.
„Ще ме хване!“, помисли си тя.
Подскочи високо, стъпи върху една масивна канара и отново отскочи. Отдалечи се, подскачайки като жаба, от погребания си враг.
Стигна отсрещната страна на Леговището на костите. Пред нея зейна тунел и настилката от натрошени камъни свърши.
Залата на печатите беше само на три мили по коридора. Щеше да стигне там за минутки.
Втурна се през тунела, подминавайки проходите, които отвеждаха до покоите и до люпилнята на Истинската властелинка. Избърса очи и преглътна сълзите си.
В съзнанието й изникна образът на Габорн и тя се запита как ли се справя. Беше така объркана, че в първия момент не усети трусовете.
Беше земетресение. Ребрата-подпори по стените се люшнаха, а подът под краката й започна да пропада и да се издига като морска вълна. От тавана се откъртиха скали и рухнаха на пода, вдигайки облаци прах.
„Земята страда“ — помисли си Ейвран. Усещаше тъпата болка, която сякаш се бе загнездила в самите кости на света, увеличавайки собственото й страдание.