Армията на Габорн търпеше поражение. По стените на замъка тичаха ужасени мъже. Габорн видя как една хала се пресегна и сграбчи едно момченце от един прозорец на кулата. Беше сигурен, че видението показва реално случващото се, защото момчето беше един от неговите Избрани и той усети, че го изтръгнаха от него.
Гледката се смени и Габорн видя като от птичи поглед изправения върху високия хълм на запад от Карис Радж Атън заедно със строените зад гърба му войски. Лицето му бе истинска маска на разрухата с изгореното му ухо, сгърчена върху челюстта кожа и присвитото побеляло и невиждащо око.
Гибелта на Карис явно го въодушевяваше и той се наслаждаваше на гледката на нахлуващите през стените хали, които претърсваха всеки дом и мазе, за да открият защитниците на града.
„Това е твое дело — прошепна Истинската властелинка. — Ти направи от него свой враг, ти искаше да му отнемеш живота.“
— Лъжеш! — изкрещя Габорн. — Той сам стана мой враг — по твоя заповед!
„Търси начин да ме забави“, осъзна той. Втурна се към следващия Посветител и промуши с копието бъбрека му.
„Легни“, пошушна Земята и Габорн се метна на пода край краката на друга хала.
В същия момент Истинската властелинка замахна със зловещия си камшик и разцепи въздуха над главата му.
„Дръпни се“, изкомандва Земята и Габорн отскочи встрани в мига, в който чудовището изсъска проклятието си.
От върха на жезъла на чудовището блъвна черна струя, която се заби точно там, където Габорн се намираше преди секунда. От докосването й пръстта кипна и във всички посоки се разлетяха скални отломки. Трима Посветители рухнаха като поразени от светкавица. Наоколо се посипаха кръв и кости.
Подът под краката на Габорн се надигна и мощен трус разлюля залата. От тавана западаха камъни и се вдигна прах.
„Нападни!“, изкомандва Земята и Габорн се хвърли към една хала и заби копието в тялото й. Погледна назад и с удовлетворение установи, че една от призрачните синкави руни на чудовището помръква.
Струите на мрака се спуснаха върху него и Габорн изпита желание да се свие на пода и да умре. Властелинката се опитваше да го подчини на волята си.
— Нека ме закрилят Лъчезарните! — изкрещя Габорн.
В същия миг усети неистово желание да се превърне в сияйна светлина и да превъзмогне разрухата около себе си.
Чудовището изсъска и сянката му се отдръпна.
„Самото ми желание й причини тази пронизваща болка — досети се Габорн. — Значи мога да се справя. Мога да призова Лъчезарните и тя го знае!“
„Не — прошепна чудовището. — Не си достоен.“ И пред очите на Габорн се заредиха гледки: две хали да разкъсват един мъж, биейки се коя да го изяде; жена, която се опитва да се спаси от хала, която я съсича на две. „Ето какво завеща на народа си“, изсъска чудовището.
Габорн не искаше да повярва. Като му показваше разрухата на света, звярът се опитваше да го отчае.
— Достоен съм — отвърна Габорн. — Лъчезарните ме удостоиха.
Истинската властелинка изхриптя и замахна.
Габорн отстъпи и клоните на едно каменно дърво се забиха отзад в ребрата му.
Чудовището се извиси във въздуха.
„Скачай“, нареди му Земята. Габорн подскочи на височина трийсетина стъпки между два клона на дървото. „Завий“, последва нова команда и Габорн я изпълни в движение. „Завий“, нареди му отново Земята и той отново сви встрани, докато падаше към земята.
Истинската властелинка сечеше въздуха с кристалния си жезъл, размахваше го с невероятна скорост. Веднъж, два пъти, три пъти изсвистя жезълът на косъм от падащия Габорн, но и трите пъти той успя да се измъкне в последната секунда.
Щом стъпи на земята, забеляза на входа на залата светлина и огромни танцуващи силуети. Йоме му се бе притекла на помощ.
Земята се разтресе и от тавана се посипаха камъни.
Много мили пробяга Йоме, следвайки Габорн, преди да зърне светлина пред себе си след поредния завой. Видя множество силуети на мъже и затаи дъх, защото си помисли, че Габорн е налетял на инкарски военен отряд.
Но щом приближи, видя група слаби като скелети същества, навлечени в парцали, които й припомниха разказите на Ейвран за затворниците в мрачните кътчета на света.
Втурна се към тях и попита:
— Къде е Габорн?
В първия момент никой не отговори, тъй като тя имаше много дарове и говореше с голяма скорост, но накрая един посочи по тунела.