— Спускането е рисковано — каза Ейвран. — Стените са много нестабилни.
— Ще се справим — отсече Габорн.
После започна да вади въжетата от разхвърляните наоколо денкове и да ги завързва едно за друго, а Йоме завърза края за близкия сталагмит.
— Дай да ти погледна ребрата — настоя Бинесман.
— Ще се оправя — отказа Габорн. — Почти не ме болят.
Но магът пристъпи до него, развърза ризницата му и я смъкна. Кожата му под ватата и туниката беше цялата на зелени и черни петна.
— Изглеждат по-зле, отколкото ги усещам — каза Габорн.
— Добре, че е така — не отстъпваше Бинесман, — защото ако ги усещаше, както изглеждат, щеше да си умрял! — Той простря пръсти над раните, без да ги докосва, намръщи се и измърмори: — Както предполагах — четири счупени ребра. И с всичките ти дарове няма да зараснат напълно за ден-два. Но изобщо не мога да проумея как се случи.
— Доверих се повече на очите, отколкото на сърцето си — обясни Габорн. — Усетих предупреждението да легна, но не видях опасността. А и прътът профуча много бързо.
— Нека ти бъде за урок — продължи Бинесман. — Прави това, което ти нареди Земята. Забрави това, което виждат очите ти или което мислиш, че знаеш.
Бинесман измъкна стрита на прах сушена комунига и духна малко върху раните. После вдигна ризницата на Габорн и кожената й подплата, замисли се за секунда и ги метна в ямата. Ризницата задрънча и затрополи надолу из мрака.
— Защо ги хвърли? — попита Габорн.
— Само ще ти пречат, докато се спускаш — обясни Бинесман. — Ще ги намерим на дъното.
Йоме и Ейвран тъкмо привършваха със завързването на въжетата.
— Кой ще е пръв? — попита напрегнато Йоме.
Габорн пристъпи до ръба и пусна копието си в дупката. То издрънча и той метна денковете след него. Най-накрая пусна края на въжето и скочи. Ейвран възкликна от уплаха.
Но Габорн се изви като котка във въздуха и сграбчи въжето. С многобройните си дарове на мускули и гъвкавост се заспуска със скоростта на паяк.
Бинесман свъси чело от изненада. Явно ребрата на Габорн наистина бяха в по-добро състояние, отколкото изглеждаха.
Ейвран пристъпи към шахтата и погледна в нея. Стисна здраво тоягата си от отровно дърво. Искаше да се спусне с нея, но не смееше. За нея тоягата беше скъпоценност, нищо че все още не бе успяла да я украси. Имаше намерение при първа възможност да издълбае защитни руни. Отровното дърво я беше избрало и тя чувстваше тоягата като част от себе си. Докато се чудеше как да постъпи, Бинесман метна своята тояга в шахтата, като внимаваше да не улучи Габорн. След това накара и вайлда да направи същото.
— Хайде — подкани той Ейвран. — Дървото те познава. Ще те чака на дъното.
Ейвран пусна тоягата внимателно — опасяваше се да не се счупи в каменната стена.
След секунди рискованото спускане започна. Габорн бе най-отпред, следван от вайлда, Бинесман и Йоме. Най-отзад остана Ейвран.
Спускането наистина се оказа трудно. Първите стотина крачки Ейвран излази прилепнала към въжето, местейки ръцете си една под друга. Но много скоро стигна края му.
Трябваше да се пусне. Обзе я смъртен ужас. Всеки бе носил по едно здраво въже — но вече никога нямаше да могат да ги използват.
— Хайде — подкани я Йоме. Беше точно под нея и Ейвран я чуваше да пъшка и да сумти, докато търси за какво да се хване. — Ако почнеш да падаш, ще те уловя.
Сърцето на Ейвран се разтупка. Даровете на мускул й даваха сила, но й беше трудно да намери опора за ръцете и краката си. Водата беше изгладила скалата и не беше останало почти нито едно ръбче. Израслите почти навсякъде гъделичкащи папрати увеличаваха опасността. Нямаше възможност да погледне под себе си, за да види къде да стъпи или за какво да се хване, така че се спускаше по-скоро по инстинкт, отколкото доверявайки се на зрението си.
На всичко отгоре не можеше да разчита и на папратите. Ако успееше да напипа някоя миниатюрна вдлъбнатина или й се наложеше да се хване за някое стебло, в първия момент й се струваше, че корените са достатъчно надълбоко, за да я издържат. Но много често те неочаквано се отскубваха под тежестта й и тя се мъчеше слепешката да докопа нещо.
Ръцете и краката й бяха по-къси и й бе по-трудно да намери опора, отколкото на останалите.
Бинесман забеляза, че тя се измъчва, пропусна Йоме да мине под него и се изкачи нагоре, за да е по-близо до нея. Когато положението ставаше безизходно, той подкрепяше с ръка стъпалото й или й вдъхваше увереност.