— Не се притеснявай — казваше й. — Точно под теб има за какво да се хванеш.
И Ейвран успяваше да преодолее ужаса и да се спусне още по-надолу, като внимаваше къде стъпва и за какво се хваща.
Така продължиха още около миля. На места тунелът извиваше като змия, но всеки път, когато Ейвран успяваше да хвърли поглед под себе си, бездната се спускаше все по-надълбоко и по-надълбоко.
Напредваха много бавно.
Тъкмо се канеше да направи следващата крачка, когато Габорн извика:
— Ейвран, стой там. Премести се надясно и се опитай да продължиш надолу.
Беше доста далеч от нея и не беше възможно да е забелязал дебнещата я опасност. Но той беше Земния крал и я беше усетил. И тя постъпи, както той я посъветва, което Габорн правеше непрекъснато, като предупреждаваше останалите.
Спускаха се още цяла миля, но Ейвран така и не виждаше дъно. Нервите й бяха изопнати докрай и тя цялата трепереше.
Земята продължаваше да тътне като далечен гръм под стъпките на халите.
С изненада установи, че все още никой не е паднал. Дори и с подкрепата на Габорн и с всичките им дарове това беше невероятен подвиг.
Габорн стъпи на една скалиста тераска, първото сигурно място, което достигаха, и обяви почивка. Ейвран се спусна надолу и се присъедини към останалите. Йоме бе опряла гръб в скалистата стена — лицето й беше изкривено от страх. Габорн бе приклекнал до нея и се мъчеше да успокои дишането си. Бинесман се бе отдръпнал възможно най-далеч от бездната, но вайлдът пристъпи до самия ръб и надникна надолу.
Площадката беше широка само три-четири стъпки и бездната зееше все така бездънна под нея. При други обстоятелства Ейвран сигурно би се ужасила да стои толкова близо до ръба. Но в този момент площадката й се струваше като кътче от рая. Тя погледна към безпределния мрак на шахтата над главите им.
„В мига, в който минат през моята стена — помисли си, — халите ще се спуснат по петите ни.“
Бяха великолепни катерачи. С огромните нокти на предните си лапи и с четирите си крака можеха да препускат по склоновете много по-бързо от хората. А и издълбаната от древната река шахта беше достатъчно широка, за да се спусне безпрепятствено през нея някое от чудовищата.
Щом си го помисли, й се прииска да тръгнат веднага.
— Стигнат ли отвора горе — осмели се да каже тя, — достатъчно е да стоварят една скала върху главите ни и да ни погребат.
— Стовари ли се скалата върху главата ти — опита се да се пошегува Бинесман, — няма защо да се боиш, че ще те погребе.
Той се опита да й се усмихне успокояващо, но Ейвран забеляза, че на никого вече не му се остава на площадката.
Габорн продължи спускането и всички останали го последваха. Ейвран усети, че я болят ръцете; пръстите й бяха разранени до кръв. И другите не бяха в по-добро състояние, след като скалата беше покрита с петънца от кръвта им. Наложи си да не мисли за нищо, за да не усеща болката.
След още половин миля Габорн викна:
— Останете по местата си. Няма никакво дъно.
— Какво означава това? — попита Йоме.
— Не виждам дъното — отвърна той. — Просто… под нас няма нищо.
Ейвран се сви, сграбчила някаква несигурна издатина. Папратите се олюляха, гъделичкайки китките й.
Опита се да погледне надолу, но Бинесман и зелената жена препречваха гледката. Цялата шахта бе осветена от опалите и Ейвран разбра какво има предвид Габорн — на десетина разкрача под нея шахтата изведнъж свършваше и надолу зееше бездънна пропаст.
Ейвран се долепи до стената с разтупкано сърце. Челото й плувна в пот. Нокътят на лявото й кутре всеки момент щеше да падне. Беше го разранила до кръв.
Помръдна едва-едва пръст и нокътят се откъсна.
Зарови пръстите на краката си в някаква вдлъбнатинка, прилепи главичка до стената и й се прииска да зареве. Крачетата и ръчичките й се тресяха въпреки усилията й да запази хладнокръвие.
„Дали и паяците се уморяват, когато се катерят по стените? — запита се. — Сигурно.“
До слуха й достигаше хриптенето на Габорн, докато той продължаваше да се спуска все по-близо до ръба на празната бездна.
— Мисля, че виждам вода под нас — извика Габорн. — Почти съм сигурен.
Пулсът заблъска в ушите й. Помириса въздуха. Да, усети мирис на вода. Даде си сметка, че през последните няколко часа мирисът непрекъснато се бе усилвал. Цялата пещера бе просмукана от влага, а някои скали бяха покрити с водни капки от кондензацията. Но сега надушваше огромно пространство вода, просмукана със сяра.