„Денковете ни“, беше първата й мисъл. „Хвърлихме долу денковете и оръжията си. Значи са под водата. И няма да ги намерим. И храната.“
Усети, че й прилошава, и се улови за една-единствена надежда: че тоягата й се носи по повърхността. Ако поплуваше достатъчно, щеше да я намери.
Без нея вълшебствата й бяха немислими и макар да бе изгубила всичко друго, беше сигурна, че ако я намери, ще оцелее.
А ако имаха късмет, и денковете щяха да плават на повърхността.
— Има само един начин да се спуснем — обади се Габорн. — Трябва да скочим. Под нас е езеро. Виждам брега.
— Чакай! — спря го Ейвран. — Не знаем какво живее в него!
Но Габорн се хвърли от ръба. Ейвран напрегна слух, като броеше наум, докато плясъкът най-после не стигна до слуха й. Беше преброила до осемдесет и девет.
„Осемдесет и девет секунди? Не — досети се тя. — Имам дванайсет дара на метаболизъм. Трябва да разделя на тринайсет. Което е около седем секунди. На какво разстояние ще падна за седем секунди?“
Нямаше никаква представа. Знаеше само, че е доста.
„Какъв би могъл да е най-страшният обитател на езерото?“, запита се Ейвран. Беше яла от мозъка на няколко хали и беше научила доста неща за подземния свят. В езерата отгоре имаше скрабери. Сигурно и в това езеро ги имаше — освен ако нямаше слепоци, които да ги ядат.
В Идуминийско море имаше много слепоци — огромни змиорки, дълги трийсетина стъпки, които можеха да нагълтат цяло дете, мустакати риби с размерите на лодка. А имаше и други, не по-малко опасни твари, като плаващите стомаси — пихтиести мехури, които се лепват за теб и направо започват да те храносмилат.
„Какво е най-страшното, което може да се случи?“ — продължи да си задава въпроси Ейвран и осъзна, че страховете й са неоснователни. Габорн беше Земния крал. И не би допуснал тя да скочи в лапите на смъртта. В най-лошия случай щеше да я щипне някой скрабер.
Погледна надолу. Йоме вече бе скочила. Скачаха през няколко секунди, за да дадат възможност на този отдолу да отплува встрани. Бинесман нареди на вайлда си да скочи и Пролет се метна в нищото.
— Не плувам много добре — пошушна Ейвран на Бинесман.
Чародеят се засмя.
— Не бой се, детето ми, аз плувам като тапа. Изчакай пет секунди, след като скоча. Чакам долу да ти помогна.
Тя нагласи крака и се вторачи през рамо надолу. Видя Бинесман да се спуска до самия ръб на шахтата. Сега вече успя да види пещерата под себе си. Габорн и останалите бяха засилили опалите и светлинките им блестяха като звезди в лятно небе. Плуваха в огромно езеро с почти идеална кръгла форма и разплискваха вълни около себе си. Габорн плуваше към скалите до отсрещната стена.
Гледката излъчваше спокойствие — сякаш плувци се наслаждаваха на среднощно къпане.
Бинесман се отблъсна от стената и зарита, политайки надолу. На светлината на опаловата си огърлица Ейвран мерна за миг лицето му — беше абсолютно спокойно. Той полетя с прилепнали от двете страни на тялото му ръце и след миг тъмнината го погълна. Ейвран започна да брои.
В далечината дочу звук, от който сърцето й заблъска като обезумяло — стържещото дишане на хала.
„Къде може да е? Дали не се крие в скалите долу?“
Наклони глава и напрегна слух. С даровете си на слух чуваше всички шумове по-силно, преувеличено.
Не. Звукът идваше отгоре.
— Халите са по петите ни — извика Ейвран.
И не изчака да минат петте секунди на Бинесман.
Пропадането в тъмнината нямаше край. Никога не беше скачала толкова отвисоко. Най-дългият й скок беше от клоните на старото дърво в езерото в Уитибрук.
Летеше, свита на топка, сграбчила колене с ръце. Преброи почти до сто и най-накрая падна във водата.
Продължи да потъва все по-надолу и по-надолу. Водата беше учудващо топла. Задържа дъх, докато изплуваше. Опита се да огледа наоколо на светлината на опала. Костеливи като щуки слепоци се стрелкаха из черните води, едновременно стреснати от нещо толкова голямо и привлечени от движенията й. Дъното не се виждаше.
Ейвран се напрягаше да изплува на повърхността. Наметката й натежа и си помисли да я свали. Но това беше наметка на маг, която й служеше за защита и скривалище, затова не посмя да се лиши от нея.