— Как да го спрем? — прошепна един млад мъж.
— Ще смъкнем воала на величието от него — каза Вакъз.
— Но нали се опитахме да убием негови Посветители — обади се един от мъжете. — Не можем да проникнем в замъците му.
Вакъз кимна умислен. В главата му се оформяше план. В Картиш халите бяха прокълнали земята. На стотици мили растенията бяха загинали, което предричаше гладна смърт за южните провинции.
Това беше принудило Радж Атън да придвижи повечето Посветители на север към Гуса, яка крепост в Деяз. Според традиционните разбирания никой не би могъл да разруши огромните й порти или да се изкатери по високите й стени.
— Да вървим в Гуса — обърна се Вакъз към останалите — Най-голямата слабост на Радж Атън е неговата алчност. Ще ви покажа как да го накараме да се задави с нея.
Отверстието на подземния свят
Открай време Роуфхейвън граничи на север и на изток с морета, на запад с планините Хест и на юг с планините Алкаир. В опит да осигури гаранции, за да предотврати избухване на война за някое желано парче от земите му, Ерден Геборен постигнал съгласие с кралете на Стар Индопал и старейшините на Инкара. Той определил за югоизточна граница на своите владения най-непривлекателното място на земята, където се събирали трите велики кралства: там се намирало отверстието към грамадно и древно леговище на хали, наречено Устата на света.
— ЕТО ВИ най-после, милорд — извика някой. — Започнах да се тревожа. Чакаме ви от часове.
Ейвран се събуди. Позна гласа на магьосника Бинесман. Намираше се в талига в легло от прясно окосено ароматно ухаещо сено. За възглавница й служеше раницата на Габорн, пълна с ризници и кожени подплънки. Мускулите й бяха натежали и изтощени, а в очите й сякаш имаше песъчинки. Остана да лежи, без да ги отваря. Все пак посегна почти машинално към жезъла, нейната скъпоценна тояга от черно отровно дърво. Напипа я и усети силата й да бушува под ръката й.
— Бързах, колкото мога — отвърна Габорн. — Но конят едва креташе, затова го пуснах и оставих коняря да се погрижи за него.
— Ще рече, че Земния крал е теглил цяла талига, за да спаси някакъв си кон? — смъмри го кротко Бинесман, сякаш притеснен, че Габорн прекалено се е озорил. — Дори великите дарове имат своите граници — както при конете, така и при хората. — Бинесман се разсмя. — Приличаш на стар фермер, помъкнал стоката си към пазара.
— Оставаха само трийсетина мили — отвърна Габорн. — А товарът ми е много по-скъпоценен от обикновена стока.
Ейвран се разсъни още повече. Беше спала толкова дълбоко, че нямаше представа, че спи в талига, а още по-малко, че самият Земен крал я тегли.
— Да впрегнем моя кон — предложи Бинесман.
Талигата спря, а магьосникът се смъкна от коня си и го разседла.
Ейвран открехна едва-едва очи. Звездите блестяха на небесния свод, сякаш непоклатими в решението си окъпят земята в светлина. Слънцето щеше да изгрее най-рано след час, но въпреки това светлината се лееше като разтопено злато връз снежните върхове на планините Алкаир. На Ейвран й се стори, че струи от някакъв друг, по-прекрасен свят.
Небесната феерия беше заблудила дори животните. Над земята се издигаше цвъртенето на утринни птици: гърленото гукане на гривека, песента на чучулигата, ревнивият грак на свраката.
От двете страни на пътя се притискаха заоблени хълмове. Изсъхналата пшеница по склоновете им отразяваше звездното сияние. Безлисти дъбове се възправяха черни и неподвижни като трънени корони. Кукумявка пищеше пронизително в далечината. Макар да не чуваше ромоленето на ручей, Ейвран усети едва доловим мирис на вода.
Тя наблюдаваше несекващия порой от звездна светлина. Той се сипеше във всевъзможни посоки, образувайки огнени следи върху небесния свод.
— Е, Ейвран добре ли е? — попита тихо Бинесман.
— Беше й много трудно — отвърна Габорн. — Цял ден стоя изправена пред Майстора на пътя, вдигнала жезъла над главата си — надничаше в мислите на чудовището. Потта се лееше от нея, все едно беше в пещта на ковачница. Много се уплаших за нея.
— А тя узна ли пътя към това… Леговище на костите?
— Да — отвърна Габорн. — Но се боя, че леговището е дълбоко в подземния свят и Ейвран не е в състояние да опише пътеката. Ще трябва да ни води — ако дойдеш с мен.