Габорн хвърли поглед към съществото; не можеше да скрие тревогата си.
— Грозен избавителю, светъл разрушителю — извика той. — Чуй ме: тръгваме да преследваме големите врагове на Земята. Най-добре би служила на своя господар, ако дойдеш с нас.
Ейвран не беше сигурна дали вайлдът въобще чу думите му.
Тя усети халите — горе в шахтата те шепнеха и обсъждаха как да постъпят. Бяха десетки. Предполагаше, че вайлдът също ги надушва.
— Да вървим! — Габорн я грабна за ръката.
Йоме вече крачеше по древното речно корито. Габорн затегли Ейвран. Стъпките им отекваха в пещерата.
Докато се отдалечаваха все по-навътре в пещерата, до слуха на Ейвран достигаха пронизителните викове на вайлда.
Връзки, които съчетават
Прехвърлянето на дарове е по-скоро изкуство, отколкото наука. Всеки облекчител е чувал за онези сюблимни случаи, при които прехвърлянето на дарове изглежда истинско чудо — когато например силата на един господар значително се увеличава след прилагане на силар, но и силата на неговия Посветител почти не намалява; или още по-изключителните случаи, при които ефектът се запазва дори след смъртта на Посветителя. Като изучаваме изкуството да постигаме съвършено съчетаване, ние се надяваме, че такива удивителни случаи в бъдеще ще станат норма.
НЯКОЛКО часа след изгрев слънце Мирима и Боренсон стигнаха в Батен, древен град, чиито високи къщи бяха построени в старинен ферециански стил с майсторски издялани камъни, които прилепваха един към друг без никакъв хоросан. Покривите бяха от позеленели от времето медни листове от близките мини — застъпваха се като рибени люспи. Старинните къщи на владетелите се издигаха по хълмовете над просторни градини, в които сред върби със златистожълти листа можеха да се видят мраморни статуи на напъпили девойки, до една размахали дълги саби.
Подминаха града и стигнаха замъка на Абелар Монтесфром, маркиз на Фересия, на най-високия хълм над града. Външните стени бяха варосани и блестяха толкова ярко, че когато утринното слънце ги огряваше, човек го заболяваха очите. Самият замък приличаше на кацнал сред крепостните стени светъл облак. Стражите при портата бяха със сребърни ризници с инкрустирания върху нагръдниците червен граак на Фересия. Цепките върху забралата на шлемовете им бяха толкова тесни, че воините приличаха на слепци. Бяха въоръжени с дълги копия от потъмняло желязо с декоративни сребърни накрайници.
Мирима избягваше да поглежда дрехите си, все още влажни от къпането в езерото и кални и мръсни от пътя. За сметка на това оглеждаше всичко друго с изумление.
— Затвори си устата — посъветва я деликатно Боренсон. — Тук няма мухи за лапане.
— Толкова е красиво! — промълви тя. — Изобщо не предполагах, че съществува такова място.
И наистина овалните камъни по стените бяха така идеално подравнени, сякаш бяха наредени тази сутрин. Върху мозайка от бели камъчета изпъкваше червеният граак. Моравата покрай пътя беше окосена съвършено равно. От сандъчетата за цветя по первазите на пролуките за стрелба с лък се спускаха жасмин и орлови нокти и се сливаха със слеза и розите по поляните под тях, изпълвайки въздуха с естествените си благоухания. Сред мрачните сенки на кулите се стрелкаха колибри — проблясваха като скъпоценни камъчета на слънчевата светлина.
Мирима забеляза гневното изражение на съпруга си и попита шепнешком, за да не я чуе стражата.
— Какво има?
— Това — отсече Боренсон и кимна към двореца. — На по-малко от триста мили оттук хората в Карис проливат кръвта си и гинат по стените на замъка, а маркизът и неговите контета тънат в разкош. Ще взема да бутна тези красиви сандъчета от прозорците и да метна маркиза след тях.
Мирима не знаеше какво да отговори. Маркизът беше могъщ владетел и наследник на един от най-старите и богати родове в целия Роуфхейвън, а Боренсон беше най-обикновен Рицар на справедливостта. От няколко дни не я изоставяше страха, че ще го изгуби. Усещаше как той й се изплъзва. Растящото му възмущение към Габорн, маркиза и абсолютно всички лордове без съмнение създаваше проблеми.
Боренсон приближи централната кула в мрачно настроение. Пристъпваше стиснал зъби и със зачервено от нахлулата в лицето му кръв. Един прислужник ги въведе във внушително преддверие, където в позлатени рамки висяха изящни картини на маркиза и неговите прадеди. Огромни канделабри украсяваха полицата над камината.