Лицето на маркиза се вкамени и за момент на Мирима й се стори, че ще измъкне ножа за месо от глиганския бут и ще го забие в шията на съпруга й. Вместо това той се отпусна на стола и се усмихна злобно.
— Винаги си страдал от амбицията да се докажеш. Така е при плебеите. Дори сега, като капитан на кралската стража, изпитваш необходимост да ме предизвикваш.
Маркизът очевидно не беше чул, че Боренсон е напуснал поста си, и Мирима се запита как ли би постъпил, ако знаеше.
— Но — продължи той — за мен е ненужно да воювам с теб. Ти и парцаливата ти съпруга заминавате за Инкара, а ние и двамата знаем, че Децата на нощта ще върнат главите ви в чувал до изгрев слънце. Колкото до мен, отивам да се бия с халите — много по-достоен и непреклонен противник от теб.
Мирима за миг си помисли, че след подобни оскърбления мъжът й ще го убие, но Боренсон се разсмя с глас, преливащ от веселие. Маркизът също се разсмя, а Боренсон го тупна по рамото, сякаш бяха стари приятели. И наистина в момента ги обединяваше, ако не друго, то взаимната им омраза, презрение и желание да отприщят яростта си срещу друг противник.
Боренсон и Мирима крачеха към цитаделата на Посветителите зад замъка. Както всичко останало в имението на маркиза, тя беше прекалено красива. Стените и кулите бяха варосани, така че постройката направо блестеше. В двора растяха бадемови дървета. Листата им бяха кафяви и тревата беше покрита със златни бадеми. Катерички подскачаха като обезумели, за да скрият по-бързо съкровищата си. Двама Посветители играеха шах в открития двор до един фонтан, а един сляп Посветител беше седнал с лютнята си в едно сенчесто кътче и пееше:
— Мразиш ли маркиза? — попита Мирима.
— Не — отвърна Боренсон. — „Мразя“ е много силна дума. По-скоро изпитвам към него такова презрение, че бих се зарадвал на смъртта му. Това не е омраза.
— Наистина ли?
— Да — потвърди Боренсон. — Ако го мразех, щях да го убия със собствените си ръце.
— Какво имаше предвид — продължи да разпитва Мирима, — когато каза, че „децата“ ще върнат главите ни в чувал?
— Децата на нощта — обясни Боренсон. — Това означава думата „инкарци“. Идва от „инз“ — тъмнина, и „карат“ — потомство.
Произнесе думите с такъв акцент, че Мирима си помисли, че знае добре езика.
— Инкарците ще върнат главите ни в чувал — добави той.
— Защо? — попита Мирима.
Боренсон въздъхна.
— Какво знаеш за инкарците?
— Познавах един у дома — Дракениан То. Чудесен певец. Но беше много кротък и мисля, че никой не знаеше нищо за него.
— Нали ти е известно, че границите ни са затворени? — попита Боренсон. — Преди шейсет години дядото на Габорн изгонил инкарците от кралството си и Кралят на бурите започна да отмъщава. На пръсти се броят онези, които са успели да се върнат оттам.
— Това съм го чувала и аз. Но мислех, че щом сме пратеници, ще ни бъде гарантирана сигурност. Дори военните куриери понякога разнасят послания.
— Ако мислиш, че сме в безопасност, значи не знаеш достатъчно за инкарците — каза Боренсон. — Те ни мразят.
От тона му тя усети, че те не просто не харесват нейния народ, а искат да го унищожат. Но се питаше каква е причината за това. Знаеше, че инкарците са обявени извън закона в Мистария, но това не важеше за всички кралства в Роуфхейвън. Крал Силвареста ги търпеше в Хиърдън и дори понякога търгуваше с онези инкарци, които използваха пътищата на подправките през Индопал. Затова се запита дали твърденията на Боренсон не са повлияни от местните конфликти.
— И защо ни мразят?
— Не знам цялата история — отвърна Боренсон. — И може би никой не я знае. Знаеш ли какво изпитват инкарците към нас, Родените през деня, ако имаме поколение с някои от тях?
— Не одобряват ли?
— Меко казано — продължи той. — Няма да ти го кажат право в лицето, но много инкарци просто се разболяват от подобна мисъл — при това основателно. Всяко дете от подобен съюз взема кожата, косата и цвета на очите на родения през деня родител.