— Не вярвай!
След това навлязоха под арката. Мирима почти усещаше тежестта й, сякаш се беше стоварила на гърба й и я смазваше.
После излязоха, но тя все още я усещаше зад себе си. Разтърсиха я ридания.
— Обичам те — каза тихо Боренсон, без да спира да крачи напред.
Мирима щеше да шибне коня и да препусне към Инкара, ако той не стискаше здраво юздите му.
С всяка крачка мощта на пазителите намаляваше. Мирима се чувстваше като току-що събудила се от кошмар. Сънят избледняваше в паметта й с всяка крачка на коня, тъй като съзнанието не можеше да съхрани подобно изтезание или поне не можеше да го съхранява дълго време.
Стената беше вече на около половин миля или повече зад гърба й, когато тя успя да отвори очи и да повдигне леко глава. Боренсон държеше юздите и на трите коня и ги водеше надолу към Инкара. Неговият кон замяташе крак надясно, а конят на магьосника — наляво.
Тя заоглежда склоновете под тях. Море от мъгла в ниското скриваше Инкара. От тази страна на планината беше по-топло, много по-топло, усети тя, сякаш стената възпираше не само нежеланите северняци, но и студа. Тънкият снежен пласт постепенно изчезна и по шубраците по скалите се показаха зелени листа.
Но по-нататък, отвъд тези бегли знаци на живот сред камъните, Мирима съзираше единствено развълнувано море от мъгла. „Отвъд тази точка твоето племе е лишено.“ „Лишено от какво?“, запита се тя. Лишено от надежда? Лишено от гордост? Лишено от утеха?
След един остър завой Мирима неочаквано видя вляво от пътя малка пещера, издълбан в камъка вход към укрепление.
До него стояха трима души с кожа като слонова кост и дълга сребриста коса, сплетена на плитки, които висяха над десните им рамена. Бяха облечени в кървавочервени туники до над колената. Под тях не се виждаше друга дреха освен привързани с канап от глезените до колената сандали. Ризниците им бяха кръгли стоманени плочи върху гърдите и гърба. Носеха еднакви дискове, вързани на ремък за челата и ръцете над лакътя. Двама от тях държаха дълги лъкове, а третият носеше инкарска бойна секира — две завързани една за друга летви с шипове между тях — приличаха на челюстта на звяр с остри зъби.
— Стой! — викна с груб глас един от воините. — Вие сте наши пленници!
Вратата към бездната
Малко са онези, посмели да изследват дълбините на подземния свят, а още по-малко са дръзвали да нападнат халите в тяхното леговище. Подвизите на Ерден Геборен, чиито рицари претърсваха подземния свят години наред, днес са се превърнали в легенда.
Все по-нататък и по-нататък лъкатушеше речното корито през подземния свят. Габорн тичаше, замаян от скръб. Гърдите го боляха от удара на халата, но физическата болка не беше нищо в сравнение с грижите, възникнали от загубата на Бинесман.
Чародеят беше този, който трябваше да го представи на Земния дух. Беше мъдър съветник и приятел.
Нещо повече, той беше най-верният му съмишленик. Като Земен пазител беше определен за едно-единствено задължение: да защитава човечеството през настъпващите тъмни времена. Габорн беше Земния крал, със своя собствена мощ, независимо колко ограничена беше тя. Но способностите и мъдростта на Бинесман бяха несравними.
„Сега, когато вече го няма, какво ще стане с нас?“, питаше се Габорн.
Изпита срам, че го тревожат подобни мисли. Но той знаеше отговора. Бинесман му го бе казал. Ако той се провали, човечеството е загубено.
Ейвран тичаше до Габорн с късите си крачета и ридаеше горчиво. Йоме беше най-отзад и се грижеше детето да не изостава. Лицето й беше безизразна маска.
Вече дълго тичаха по коритото на древната река, в което водата беше се стичала от скалите, оставяйки дупки във формата на кратери. Стигнаха до обширна кухина, в която от една висока стена се спускаше малко поточе и пълнеше няколко вирчета.
Накрая Йоме запита Габорн:
— Може ли да спрем за почивка тук?
Звукът от препускащите над главите им хали беше неясен тътен. Габорн протегна сетивата си, проверявайки за опасност. Да, усещаше я навсякъде. Предстоящите битки за Хиърдън, грозящата Карис смърт, пълзящият мрак, който можеше да погълне света. След всеки изминал в тичане час тъмнината се приближаваше с още един час.