Ейвран гребна с шепа и отпи голяма глътка. Скоро и останалите направиха същото.
— Ще останем за един час — реши най-после Габорн. — Починете си. Ще обядваме риба. Ще попълним запасите си.
Йоме го погледна.
— Преди това не трябва ли… да измислим план? Какво ще правим без Бинесман?
Габорн поклати глава.
— Аз… той не е мъртъв.
— Но може и да е — не отстъпи Йоме.
Габорн тръсна раздразнено глава.
— От всички хора на света Бинесман най-добре би трябвало да знае колко е важно да се вслуша в предупреждението ми.
— Понякога мъдростта напуска и най-мъдрите — отвърна Йоме. — Отсега нататък — помоли Ейвран тя, — когато Габорн ни каже да направим нещо, направи го.
Габорн не допускаше, че биха забравили този урок. Но го болеше, че трябваше да го научат на такава скъпа цена. Той разглеждаше рибите, които плуваха лениво в езерото. Да ги уловиш беше почти като да набереш ягоди. Той нагази във водата.
— Габорн — спря го Йоме, — лягай и почивай. Аз също мога да ловя риба.
Неумолимият й вид му подсказа, че няма смисъл да й противоречи.
Какво му беше казала тази сутрин? „Докато ти спасяваш света, кой ще спасява теб?“ Беше взела присърце тези думи. Габорн нямаше настроение да спори.
Намери покрито със сиво ухо парче земя и полегна, докато Йоме и Ейвран наловят риба. Растенията бяха като влажен матрак.
Лежеше спокоен, заслушан в шумовете наоколо.
От стената над него се спускаше завеса от пещерни висулки — сталактити, образувани през вековете от водните капки, просмукващи се през скалните кухини. Приличаха на ахати или нефрити във всевъзможни нюанси от нежнорозово до наситен прасковен цвят. Бяха красиви — все едно блещукащи скъпоценни камъни, — а звукът на капещата от висулките върху калцитния под вода отекваше навсякъде. Габорн не беше сигурен дали това се дължи на акустиката на пещерата, или на неговите дарове на слух, но звукът от капките му напомняше тих звън на камбани. А далечният тътен от крачките на маршируващите хали напомняше бумтене на барабани.
Бинесман му беше казал, че до този момент той е задавал неточни въпроси. Че се е съсредоточил върху тактиката и различните оръжия, които би могъл да използва, за да победи Истинската властелинка, но не и върху това, което би могло да гарантира за дълго време спасението на неговия народ.
„Мракът настъпва — помисли си Габорн, — абсолютната нощ, която никога досега не сме зървали. Как да спася народа си?“
Представи си надигащи се армии да атакуват различни народи — индопалци, инкарци, кроудънци. Нямаше никакъв смисъл.
Мракът настъпваше и нападението над другите не носеше никаква надежда.
Докато лежеше, потънал в мисли, Ейвран откърши няколко изсъхнали папрати и запали малък огън. След това изпразни вързопите и подреди вещите около огъня да съхнат. Струпа ябълките, орехите, брусовете и парченцата кремък накуп, след което изхвърли прокисналите от водата влажни хлябове. Когато приключи, опакова всичко наново, като остави само някои дрехи и други дреболии да съхнат.
От подпалената папрат се носеше странен лютив мирис, от който Габорн усети още по-силен глад. За съжаление, бяха нужни петнайсетина минути за приготвянето на рибата, а с даровете му на метаболизъм за него това се равняваше на два-три часа.
Той погледна към другия край на пещерата. Там стените изглеждаха почти гладки, сякаш бяха дялани от човешка ръка. Забеляза близо до тавана две дупки със странна форма. Приличаха на прозорци. Над тях като сталактити надвисваха грозни камъни в мръсно кафяво.
Габорн зяпна от изненада. Беше му се сторило, че само прилича на укрепление, но сега можа да види подробности: да, отдолу имаше портал, но част от покрива беше хлътнала и задръстваше входа. Каменните стени се бяха изкорубили и килнали върху основите. Сталактити надвисваха като копия и скриваха някои от прозорците.
„Човешко дело? — запита се Габорн. — Или на мътните?“
Сърцето му заби по-силно. В руините на мътните можеха да се намерят удивителни неща — фини метални изделия, които човешка ръка не би могла да изработи, лунни камъни, които грееха със собствена извечна светлина…
Габорн се изправи, пресече речното корито и стигна до няколко рухнали от старинна стена камъни. Бяха намазани с клей, както камъните по външните стени, което ги правеше невидими. Тук някога беше стоял портикулът и дървената порта, обкована с железни пръти. През вековете желязото беше ръждясало, а дървото отдавна беше изгнило.