В стаята нямаше почти нищо друго: посивяла от времето старинна камбанка от калай, четири медни монети върху един рафт. Зад вратата откри древно копие за хали, по-дълго от обичайното и различно от всички, които беше виждал. Беше изработено майсторски, като за крал, не от стомана, а изваяно от цяла кост на хала, най-вероятно от раменната плешка. Забелязваше се и кожена ръкохватка, но беше овехтяла и безполезна. Диамантите на върха на копието бяха необикновено едри и източени.
Габорн се усмихна. Оръжието на самия Ерден Геборен. Костта на халата се втвърдяваше с времето, а ръкохватките лесно можеха да се отстранят.
„Сигурно е искал да го намеря“ — помисли си Габорн.
Взе копието, отиде до вратата и огледа стаята още веднъж.
„Ерден Геборен е бил непретенциозен човек“ — помисли Габорн. Стаята не подсказваше за никакви наклонности към разкош, никакво предразположение към показност.
Затвори вратата и заключи.
Йоме приготвяше десетина риби на огъня. Вдигна очи към него и видя блещукащото кехлибарено копие.
— Какво намери? — попита го и на лицето й се появи широка усмивка.
— Крепостта Вратата към бездната — отвърна Габорн. — В нея е древната спалня на Ерден Геборен, недокосната от векове. Намерих неговото собствено копие за хали!
— Какво друго? — настоя тя.
— Древна книга. Ръкопис, предполагам.
— От ръката на самия Ерден Геборен? — попита Йоме.
Стори му се, че тя ще скочи и ще затанцува.
Габорн кимна в потвърждение на очевидното й задоволство, но се заоглежда с нарастваща тревога.
— Къде е Ейвран?
— Тръгна нагоре по пътя — отвърна Йоме. — Каза, че искала да се изпишка, но ми се струва, че е много разстроена заради Бинесман. Просто иска да поостане сама.
Габорн простря своя Земен взор. Да, беше се отдалечила по пътя. Не усети да я заплашва опасност.
Извади томчето и Йоме разгъна кожата, с която беше подвързано. Отгърна на заглавната страница и бавно зачете:
— „Разказите…“, не, струва ми се, че означава „Знания за Долния свят, както са разказани от един, който е живял сред Сияйните“.
— Можеш да четеш този древен език? — възкликна изумен Габорн. — Никога не съм чувал да се говори на него извън Стаята на езиците в Къщата на Разбирането. Къде изобщо си го чувала?
— Научи ме канцлерът Родам — обясни Йоме. — Беше истински учен и смяташе, че за мен е несравнимо по-важно да науча алнисиански, отколкото да плета дантели.
Габорн я гледаше с искрено изумление. После каза замислено:
— Историята мълчи за това какво е научил Ерден Геборен от Сияйните и Лъчезарните. Вече знаем защо: не е успял да завърши книгата. Това е невероятно. Само най-могъщите чародеи са изминавали пътеката между нашия и Долния свят, Единствения истинен свят.
Йоме отгърна следващата страница и промълви:
— Много е старо. Трудно се разчита.
И се помъчи да чете:
— „Моят глас е грубо… недодялано оръдие, боя се. Пиринчов е езикът ми и неизкусен. Как мога да изложа думите на Сияйните и славите гърмящи, които…“, не знам тази дума, „… люде с думи от светлина, които шепнат на…“ или може би „в“?, „… ушите на нашите духове? Вслушайте се в думите на славите, ако не умеете. Освен ако гласът ми не заглъхне, от което се боя. Но все пак се надявам вий да чуйте.“
Габорн слушаше като вцепенен. Йоме вдигна очи да види изражението му, после отгърна напосоки към средата на книгата и зачете отново:
— „Тогава Фил ми рече“…
— Какво е „фил“? — прекъсна я Габорн.
Йоме повдигна рамене.
— Нещо, което изрича някакви неща на Ерден Геборен.
И продължи да чете:
— „Научи се да обичаш всички люде…“, колебае се дали да използва думата „еднакво“ или „съвършено“.
— Ако обичаш всички хора съвършено — забеляза Габорн, — не ги ли обичаш еднакво?
Йоме кимна и продължи:
— „Не почитай един повече от друг. Не обичай богатия повече от скромния, силния повече от немощния, милостивия повече от жестокия. А научи се всички ти еднакво да обичаш.“
Йоме спря да чете, без да откъсва замислен поглед от книгата, сякаш прочетеното я беше смутило. Понечи да я затвори.
Габорн никога не беше чувал подобни слова, не беше чувал някой, освен крал, да се осмелява да изрича заповед за това как да се отнасят хората едни към други.