„Фил“ би трябвало да е крал на Сияйните и Лъчезарните, реши той.
— Продължавай.
Йоме запрелиства нататък с огромна предпазливост.
— „Тогаз запитах аз: «Как мога да обичам всички люде с еднакво съвършенство?» И Фил ми отговори…“
Йоме възкликна изненадана.
— Ерден Геборен е зачеркнал много от написаното. Отчасти той казва, че ние се научаваме да обичаме тези, на които служим, и пише: „Ти трябва да се научиш да служиш на всеки човек съвършено“, но е надраскал бележка в полето, задавайки въпроса: „Как мога да насадя…“, предполагам, иска да каже „да втълпя на людете“… „че да служиш съвършено някому, то значи да му служиш най-…“, не знам тази дума, „… напреко собствените му потреби? Защото вярно е, че някои сред людете желаят туй, което зло е, но ние задължени сме да ги даряваме единствено с добро. Тез люде, подвластни на ло… локъса, воюват с доброто наизуст, без да проумяват, че любимците на Истинската властелинка ги направляват.“
Главата на Габорн гръмна, сякаш му зашлевиха шамар.
— Сигурна ли си, че точно така е написано? — попита той. — „Истинската властелинка“?
— Да! — потвърди Йоме.
— Кралицата на халите ли има предвид?
Бинесман беше споменал, че Ерден Геборен е преследвал една определена хала, която наричаше „локъс“, но нито магът, нито Габорн можаха да отгатнат какво точно е търсел.
— Струва ми се — продължи Йоме, — че сякаш говори за нещо по-могъщо от обикновена хала.
Габорн изпъшка от недоумение. Дните учеше, че има едно-единствено зло: себелюбието — черта, характерна за всички хора. Това изглеждаше достатъчно обяснение на злото. В края на краищата кой между хората не желае безгранично богатство или непоклатимо здраве, безпределна мъдрост или вечен живот? Кой не жадува за любовта и възхищението на другите?
Разбира се, подобен копнеж е напълно оправдан, разсъждаваше Габорн, и сам по себе си не е никакво зло. Или както беше подчертал веднъж баща му, човек, който се стреми към богатство и по този начин се подлага на още по-големи терзания, ощастливява както себе си, така и тези около себе си. Жената, която се стреми към мъдрост и учи дълго нощем, обогатява всички, които среща. Сам Габорн често мечтаеше да стане господар, който да заслужи несекващата обич на своя народ, тъй като за него това беше точна мярка за неговото управление.
Само когато се стремим към тези неща толкова силно, че изпитваме желание да погубим някой друг, за да ги получим, само тогава се съюзяваме със злото.
— Истинската властелинка… е търсел Ерден Геборен, преди да умре — заразсъждава на глас Габорн. — Войната му с халите е продължила над десет години. Възможно ли е това да е същото създание, което преследваме сега, след толкова време, или това е само титла, използвана от господарката на халите?
Усети необходимост да зададе някои въпроси на Ейвран. Възможно ли бе тази Единствена истинна господарка да живее вече седемнайсет столетия? Какво още би могла да му каже тя по този въпрос? Той погледна към тунела. Детето не се беше върнало.
— Ейвран? — извика Габорн.
Гласът му отекна в пещерата.
— Ейвран! — викна и Йоме.
Никакъв отговор. Габорн използва Земния взор, за да провери за опасност. Усети присъствието й половин миля навътре в тунела.
— Къде е тръгнала? — учуди се Габорн и в същия момент се паникьоса, защото разбра накъде е тръгнала: към опасността.
Съпруга на сенките
Едно дете трябва да се осланя на вярата да го води, тъй като му липсва както мъдрост, която е плод на опита, така и предвидливост, която настъпва със зрелостта. Докато някои проповядват вярата като добродетел, аз предпочитам мъдростта и предвидливостта.
Ейвран се отдалечаваше от лагера. Беше объркана. Усещаше силна тревога, която нарастваше с всяка минута. Съпруга на сенките беше по следите им и тя беше сигурна, че няма да ги остави на спокойствие.
Подозираше, че ги чака да се върнат горе в пещерата. Най-вероятно щеше да изкопае дупка някъде в тунела и да се зарови, оставяйки само едно-две сетивни пипалца над земята.
Предвид репутацията му на ловец Ейвран се съмняваше, че дори Габорн би могъл вечно да му се изплъзва.
Единствената им надежда беше да намерят друг тунел на халите, който да ги отведе дълбоко към развъдниците. Но изгледите да се случи това бяха твърде крехки. Майстора на пътя никога не беше попадал в тази шахта и Ейвран не можеше да се ориентира. Едничката й надежда беше някъде по-надолу по древното речно корито да открие мирис, който да й посочи посоката.