— Подозираш ли нещо? — запита Габорн.
— Преди седемнайсет столетия, когато Ерден Геборен водел битките си в подземния свят, знаеш ли какво е победил?
— Хали.
— Така се знае, но аз не мисля така — отвърна Бинесман. — В библиотеката на крал Силвареста има няколко древни свитъци, които Ерден Геборен е написал със собствената си ръка. В тях той съветва воините да не воюват с хали, а с нещо, което нарича „локъс“. Струва ми се, че е преследвал особена хала. Може дори да е това, което Ейвран нарича Истинската властелинка, макар да не мога да си представя която и да било хала да живее толкова дълго.
— И смяташ, че това същество не е от нашия свят?
— Вероятно не е — потвърди Бинесман. — Започвам да се чудя. Може би в Долния свят има хали, които са по-изкусни и силни от нашите. А може тукашните хали да са само техни сенки, така както ние сме само сенки на Сияйните от онова кралство.
— Умна мисъл — съгласи се Габорн.
Магьосникът и Земния крал замълчаха. Ейвран отново се отпусна, притворила очи. В главата й се блъскаха стотици мисли.
Пътят се спускаше надолу и Габорн рязко спря колата. Ейвран се надигна крадешком на лакът и видя, че са стигнали някакво градче — няколко струпани една до друга сиви каменни къщички със сламени покриви. Позна, че е Честъртън. На това място имаше разклонение. Единият път отвеждаше почти право на изток към Дворовете на прилива. Другият водеше на югозапад към крепостта Хейбърд и по-нататък към Устата на света.
Високо над главите им огромна червена огнена топка прониза небето. От нея с пращене изскачаха пламъци. Топката приближи планините Алкаир, избухна, раздели се на две части, които образуваха огнено „V“, и падна на трийсетина мили върху покритата със сняг планина. Земята се разтресе и след няколко мига се чу тътен на отекващи един след друг гръмове.
— Земята страда — прошепна Бинесман.
Ейвран чу радостен детски писък. До една от къщурките някаква жена седеше на тревата. Три момиченца, най-голямото на не повече от шест годинки, седяха до нея, загледани с изумление в небесния спектакъл.
— Красиво! — каза най-малкото и проследи с пръстче оставената от огнената топка диря.
По-голямото изръкопляска от задоволство.
— Тази беше най-хубавата досега — заключи майката.
Други обитатели не се забелязваха — селището спеше. Къщурките сякаш се бяха сгушили от умора в мрачни купчинки. Нищо не беше в състояние да накара стопаните им да се надигнат, докато кравите не започнат да мучат, та да ги издоят.
Габорн подкара талигата през градчето. Майката и дъщерите й ги проследиха с погледи.
Земята под тях отново потрепера като болен от артрит стар пес. Бинесман беше прав. Ейвран разпознаваше болката на земята не само по земетръсите и падащите звезди. Имаше по-незабележими знаци, които вероятно можеше да разпознае само този, който обича земята. Усещаше ги вече дни наред, докато се разхождаше — някаква прокоба в пръстта, някаква болезненост сред хълмовете.
— Знаеш ли, Габорн — обади се най-после Бинесман. — Казваш, че имаш нужда от съветите ми. Ще ти го кажа направо: мисля, че се нагърбваш с прекалено много неща. Искаш да откриеш Леговището на костите и се надяваш да убиеш Истинската властелинка. Но ти не си призван да бъдеш Земен воин, а си Земния крал, защитникът на земята. Говориш и за битки с хали, че ще убиеш… може би хиляди. Но съдбата на човечеството не е единственото, което тежи на везните на хармонията. По дърветата има бухали, по полетата — мишки, а в моретата — риби. Животът, всеки вид живот може да посърне с нас. Земята страда.
— Бих ликувал, ако можем да я излекуваме — отвърна Габорн, — но не знам как.
— Земята добре те е избрала — продължи Бинесман. — Може двамата заедно да открием пътя.
Колата подрънкваше по пътя. Ейвран се преструваше на заспала и усещаше тежест в сърцето си.
„А аз?“ — питаше се тя. Като небесен ездач често й се налагаше да пътува надалеч от дома и беше открила някои специални местенца, които обичаше. Припомни си едно бистро езеро сред боровете на планините Алкаир, където понякога отпочиваше, и белите пясъчни дюни на четирийсетина мили източно от Хейбърд, по които обичаше да се търкаля. Беше кацала върху скалисти планински върхове, които никое човешко същество не би могло да изкатери, и бе оглеждала безкрайните полета и горите, люшнали се като море в зелената мараня. Да, Ейвран обичаше Земята достатъчно силно, за да прекара дните си, като й служи.