Вървя известно време единствено в компанията на тревогите си. Спускаха се все по-надълбоко в подземния свят. Въздухът беше топъл и тежък. От топлината по стените се появи „кралска корона“ — яркожълта гъба, която израстваше бавно от едно централно ядро, което постепенно повяхваше, като се разширяваше в концентрични вълни към периферията и образуваше златист ореол. Ейвран дочу странен далечен шум.
Спря. Приличаше на гърленото мъркане на голяма котка.
„Нима е възможно тук да има котки?“, изненада се тя. Но нали имаше слепоци, пещерни раци и всевъзможни животни, които живееха над земята. Не изглеждаше съвсем невъзможно да има и котки.
Какви ли не странни неща имаше в подземния свят. Но нито една от халите, от които беше яла, не беше виждала котка.
Ейвран приближи предпазливо завоя и надникна. Няколко пещерни гущери, които приличаха на охранени тритони, клечаха до малко езеро и шумно се надпяваха, сякаш се състезаваха за награда.
Пастира знаеше за тези гущери. Изкопаваха дупки и живееха в рохкавата тиня. Излъчваха едва доловим, безвкусен мирис. Но въпреки обширните знания на Пастира той никога не беше чувал песните им.
Ейвран пристъпи към тях. Гущерите извърнаха безоките си глави към нея и наскачаха в езерото.
Малко по-нататък старото речно корито свършваше. Стотици тесни тунелчета, подобни на вълчи свърталища, изпъстряха като решето каменната стена — издълбани в крехкия камък леговища на скални пълзачи, които приличаха на гигантски стоноги. От постоянното ровене на пълзачите скалата беше поддала и покривът беше рухнал.
Ейвран си даде сметка, че единственият начин за измъкване е през дупките. Но преминаването през тях криеше рискове. Скалните пълзачи стигаха на дължина до петдесет стъпки, а бяха и месоядни.
Тунелите на пълзачите стигаха на дължина няколко мили. „Трябва да намеря проход“ — помисли си Ейвран. Представи си колко горд би бил с нея Габорн, когато научи, че е открила път.
Приближи разтреперана най-близката дупка и помириса вътре. Нищо. Миришеше само на камъни и папрат. Никакъв пълзач не се беше вмъквал тук от векове.
В третата дупка усети мускусния аромат на яйца на пълзач и моментално се отдалечи. При дванайсетата най-после откри, каквото търсеше — смътния мирис на друг въздух, който подухваше от вътрешността. Дупката или отвеждаше до тунел на хали, или беше проход към друга пещера.
Ейвран се поколеба. Огледа входа. Тя можеше да се пъхне вътре, но можеха ли Габорн и останалите?
„Да — реши накрая. — С малко усилия.“
Надигна се на пръсти и надникна навътре. Проходът беше достатъчно широк, за да пропълзи в него без затруднения.
„Което означава, че пълзачът, който го е прокопал, е достатъчно голям, за да ме нагълта цялата. Не бива да влизам. Габорн ще побеснее.“
Но Габорн чакаше да се сготви рибата. Ами ако халите бяха по петите му? Нали щеше да потърси възможност за бързо бягство. Нали разчиташе тя да бъде водач.
„Трябва да го направя — каза си Ейвран. — Ако разузная прохода, ще спестя ценно време.“
— Ейвран? — извика Габорн откъм входа на тунела. — Чакай!
Тя спря с разтуптяно сърце. Обърна се и погледна назад. По отражението на светлината по стените разбра, че Габорн се приближава.
После той изскочи иззад завоя, видя я и попита:
— Какво правиш?
— Просто оглеждам — обясни тя. — Навътре има пещера. Търся пътека до нея.
— Опасно е.
Върху лицето му ясно се четеше тревога.
— Това е единственият ни изход — настоя тя.
Габорн огледа пътя, по който бяха дошли. Далечният тътен на настъпващите през подземния свят хали отекваше като тих грохот. Той облиза устните си и поклати глава.
— Съгласен съм. Но усещам опасност пред нас. Не… не смърт. Но се боя, че ако тръгнем натам…
— Какво?
— Не знам. Може би аз трябва да водя. — Той огледа дупката и отстъпи назад. — Не. Земята предупреждава, че не мога да тръгна нататък, нито пък Йоме.
— Значи трябва да отида аз — каза Ейвран. — Не може да е толкова опасно. Усещам свеж въздух. Тунелът би трябвало да има изход.
Габорн се втренчи навътре, сякаш търсеше някаква скрита опасност, след което кимна. Едва-едва.