А сега Селинор беше изтърсил всичко на баща си.
„Що за човек съм взела за съпруг?“ — запита се Ерин. Беше отишъл в Хиърдън да шпионира Земния крал и да научи всичко, което може, за Ерин Конал и съмнителното й родословие. Беше й споделил, че подозира собствения си баща в малоумие, с единствената цел да спечели доверието й.
И ето, че нищо от онова, което му беше казала, не бе останало в тайна. Възможно ли беше да се опитва да противопостави нея и баща си един срещу друг?
След дълга пауза крал Андърс проговори:
— Боя се за новата ти съпруга. Ако продължава да си въобразява, че получава послания, знаеш как би трябвало да постъпим.
— Да я затворим? — попита Селинор.
— За нейно добро — потвърди Андърс — и за доброто на дъщеря ти.
Ерин усети стомахът й да се свива.
— Дъщеря ми? — възкликна Селинор.
— Да — отвърна Андърс. — Когато Избрах Ерин тази сутрин, усетих в нея не един, а два живота. Детето, което носи, е с благородно потекло. Трябва да направим всичко, което можем, за да защитим и нея, и него, за да го износи докрай.
Настъпи дълго мълчание. Ерин внезапно видя приближаващата се сянка на мъжа си под коня.
— Ерин — каза той. — Събуди ли се?
Селинор хвана коня за поводите. Гледаше я над широкия гръб на животното. Очите му бяха хладни и пронизващи. Знаеше, че е подслушвала. А тя знаеше, че ако не е предпазлива, още сега могат да й сложат вериги.
— Да — отвърна тя. — Правилно ли чух баща ти току-що да казва, че нося дете? Дъщеря?
— Да — каза крал Андърс и се приближи широко усмихнат. — До лятото ще станеш майка.
Ерин се замисли за миг. Чудеше се как би трябвало да постъпи, как да се спаси. Да хукне да бяга или да се сбие би било безразсъдно. Гарваните я заобикаляха от всички страни. Избра благоразумието. Протегна ръка над коня и погали Селинор по брадичката, след което го целуна по хладните устни.
— Изглежда, съм си намерила първокласен жребец — пошегува се тя. — Достатъчна беше само една нощ в обора.
Усмихна му се широко, а Селинор я изгледа за момент, преди да й се усмихне в отговор.
Крал Андърс се разсмя, сякаш от облекчение.
— По седлата. Този вятър май предвещава буря. Трябва да се опитаме да стигнем двореца при Гарванова врата преди да се е мръкнало.
Гарванова врата беше голяма древна крепост на границата на Южен Кроудън. В момента там гъмжеше от десетки хиляди воини на Андърс, почти цялата му армия. Ерин си спомни нещо, което й беше казала майка й за тази крепост: „Дълбока тъмница са изкопали в Гарванова врата и който попадне в нея, не може да избяга“.
Дванадесета книга
Ден пети в Месеца на листата,
Мракът се сгъстява
Господарят
Никой не би могъл да поведе другите, докато не стане господар на самия себе си.
Габорн огледа коренака — камшиците му шибаха на всички страни и гигантските търбуси подскачаха напразно във въздуха. Дори с всичките си дарове той все пак не посмя да го прекоси. Забеляза, че коренакът, който се беше увил около крака на Ейвран, още стиска кожения й ботуш. По-наблизо беше изтървала тоягата си.
— Ето там горе — обади се зад гърба му Йоме. — Там се е криела халата и я е причаквала. Сигурен ли си, че още е жива?
— Жива е — отговори Габорн, като се взря дълбоко в себе си. — Но халата се отдалечава много бързо.
— Дори с всичките си дарове не успя да избяга — отбеляза Йоме. — Има дарове на обоняние поне от петнайсетина кучета. Познава нрава на халите, знае и езика им. И все пак я хванаха.
— Халите могат да крият миризмата си — изтъкна Габорн в защита на Ейвран. — Изобщо не помирисвам, че тук е имало хала. Нищо не можехме да направим, за да го предотвратим.
— Къде според теб я отнася?
Габорн поклати глава.
— Не мога… да отгатна.
Не усещаше да я заплашва близка смърт. Значи халата не възнамеряваше да я изяде веднага.
Коренакът се беше поукротил. Като използва копието, Габорн се засили няколко крачки и го прескочи. Направи още няколко предпазливи крачки, стъпи на моста и погледна надолу в бездната. Светлината на опаловата му игла не стигаше дъното, но до слуха му достигна шуртенето на река. Над главата му като несекващ тътен продължаваше да се носи звукът от препускането на халите през тунела.