Засега Ейвран беше жива, но той усети смъртта да се приближава към нея. „По някаква причина халата я отнася в дома си“, реши Габорн.
Почувства се безпомощен. Беше довел Бинесман и Ейвран в тази проклета дупка като водачи, а сега беше останал без съветите и на двамата.
— А може би — прозвуча искрица надежда в гласа на Йоме — халата не я отнася никъде? Ейвран е чародейка. Вчера призова Майстора на пътя и го задържа часове наред. Може би я контролира.
— Не, не мисля, че контролира положението — не се съгласи Габорн. — Майстора на пътя беше почти умрял от изтощение, а и тя беше с тоягата си. Ако контролираше това чудовище, щеше да го доведе тук. Знам само, че засега е жива и е единствената, която би могла да ни води. Трябва да я намерим.
Габорн освети пътя пред тях. Мостът бе дълъг четирийсетина разкрача. От другия край се виждаше входът към тунел на хали. Стените бяха покрити с клей и подобни на кости колони подпираха тавана.
— Мога да открия Ейвран — реши да рискува Габорн. — Усещам мириса й навсякъде.
После сякаш се подвоуми за момент.
— Какво има? — попита Йоме.
— Мисля, че ни предстои дълго преследване с битка на финала — каза той. Обърна се към Йоме. Тя стоеше от другата страна на коренаците. — Използвай тоягата на Ейвран да прескочиш.
Йоме събра смелост, след това се засили, използвайки една скала за опора, и прескочи. С даровете си прелетя на височина петнайсетина стъпки цели осемдесет.
Затичаха. Габорн отпред, Йоме след него.
Той усети, че храната му е придала сила — едновременно на мозъка и на духа му. Безпокойството за Ейвран го потискаше, но от поетата от храната енергия мъглата като че ли се беше поразсеяла.
Тичането по тунела на халите не беше леко. Габорн усети, че от скоростта с тялото му се случват странни неща. Сетивата му внушаваха, че се движи с нормално темпо, но му беше трудно да взима по-острите завои, тъй като залиташе встрани. Това го принуди на всеки завой да се навежда до неестествено малък ъгъл. Имаше чувството, че язди подсилен кон.
Трябваше да внимава и за неравната скалиста повърхност. На всяка крачка имаше опасност да се препъне или да навехне глезен в някой камък, макар пътеката да беше покрита с растителност. Тревата-червей и плесените създаваха не по-малко проблеми от ръбестите стени. От тавана провисваха подобни на корени храсталаци, жълти и бели ластари се спускаха като замръзнали водопади. Понякога те образуваха завеси, които препречваха пътя, и само благодарение на огромната хала, която беше разкъсала препятствията преди тях, пътеката беше чиста. На много места земята беше подгизнала от влага. Край водата растеше черен мъх, от който се процеждаха златисти капки сок, плодовете на някакви жилави растения бяха дребни кафяви зърна с размер на череши. Според Габорн тези две препятствия бяха особено опасни. Мъхът беше хлъзгав, а зърната можеха да се търкулнат под краката му.
На всичко отгоре светлината не беше достатъчна. Опалите осветяваха пространството, когато стояха на едно място. Но когато препускаше с петдесет мили в час, Габорн трябваше да внимава къде да стъпи, да преценява дали да ускори или да забави скоростта, дали да прескочи или да мине направо през някой проснал се във всички посоки корен. И най-важното, да бъде постоянно нащрек за нови опасности.
Не един и два пъти му се случваше да налети стремглаво на някой пещерен пълзач или гигантски паяк-слепец, които трябваше да заобикаля.
Тъй че въпреки даровете си на взор той напрягаше поглед, за да се ориентира в сумрака.
В един момент усети, че е на път да успее, че Ейвран е само на около миля и нещо пред него. Но след поредния завой пътя им препречи огромна каменна врата. Беше издълбана в самата скала и висеше на закрепени на тавана каменни панти. Каменният блок беше най-малко три стъпки дебел. Габорн се опита да го избута, но той не помръдна. Вратата беше заключена.
Той я заблъска от безсилие, след което двамата с Йоме, като използваха скални отломъци, започнаха да копаят проход, което им отне часове.
Когато отново стъпиха на пътеката, Габорн бе крайно изтощен, а Ейвран беше отнесена много, много надалеч.