— „Но докато го държим в плен, той не може да пакости.“
Затвори книгата. От лицето й се лееше пот, дрехите й бяха прилепнали към тялото й.
— Мислиш ли, че магът на Радж Атън е освободил същия Сияен на мрака?
Габорн обърса с ръкав потта от челото си. От тичането и увеличаващата се горещина се чувстваше мазен и нечист. Искаше му се да се изкъпе. Беше видял магът да влиза през огнената врата в Туинхейвън и да излиза много скоро след това. Нима беше имал време да проникне в клетката? Или само се беше срещнал с чудовището, след като някой съучастник от другата страна го беше освободил.
Името му беше Асгарот. Възможно ли бе описаното преди две хиляди години от Ерден Геборен чудовище да е същото, което дебнеше Йоме в замъка Силвареста само преди седмица?
Беше сигурен, че е така. Бе се появило сред облак тъмнина и вихрушка от вятър, изсмуквайки цялата светлина от небето, увило около себе си нощта като мантия. При приближаването му изтрещя гръм и се посипаха светкавици. Беше проговорило, „сякаш избумтя гръмотевица“.
— Може би — каза Габорн. — Изглежда, си си спечелила достоен противник.
— Не търсех повод за битка — обясни Йоме. — То ме преследваше.
Габорн се усмихна с надеждата да я успокои.
— Чакай — прошепна тя. — То не преследваше мен. Дойде за нашия син, за детето, което нося в утробата си.
— Защо? — попита Габорн.
Завладя го страх. Сияйният на мрака беше дошъл за сина му! Щом разпростря сетивата си, Габорн усети опасност да дебне детето.
— Сияйният на мрака не иска просто да убие едно дете — промълви сякаш на себе си Йоме. — Хромото момче беше с мен, но Сияйният на мрака не поиска неговия живот. Чакай… — Йоме наведе лице и сграбчи утробата си, след което изпъшка. — Чакай!
— Какво има? — попита Габорн.
— Сияйният на мрака… — продължи тя — или локъсът вътре в него не искаше да убие детето. Просто го искаше. Настояваше за него.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че искаше да завладее бебето, за да се скрие!
— Разбира се — възкликна Габорн. — Сияйният на мрака е напуснал Долния свят. Може би дори се тревожи, че враговете му ще го потърсят. Следователно има нужда от място, където да се скрие. А има ли по-добро място от една майчина утроба?
Като изрече притесненията на Йоме на глас, Габорн, изглежда, им придаде тежест и реалност. Йоме се разрида и прикри утробата си с ръкописа на Ерден Геборен.
— Аз също се тревожа къде е отишло — каза Габорн. — Но с моя Земен взор мога да видя духа на детето. Вътре в теб няма мрак. Детето в утробата ти е като всяко друго — живо, но все още неоформено. Не усещам никакво зломислие, никаква злонамереност.
Йоме се тресеше от страх. Габорн я прегърна. Тя се вторачи в мрака с размътен поглед.
— Колко време ще ти отнеме да преведеш останалата част от книгата? — попита я Габорн.
— Не знам. Бавно върви. Може би една седмица.
— Нямам нужда от цялата — добави той. — Само… да ми разкажеш всичко, което казва за локъсите и за Истинската властелинка.
Габорн отвори манерката. Водата, с която я беше напълнил от езерото при Вратата към бездната, миришеше силно на минерали. Той отпи голяма глътка и приседна. Възцари се абсолютна тишина, толкова дълбока, че проникваше чак до костите. Далечният тътен от стъпките на халите не се чуваше. Беше го чул за последен път, когато оглеждаха мястото, където беше уловена Ейвран. Кога беше престанал?
Над земята никога не се спускаше толкова плътна тишина. Или ще изкрещи сойка, или вятърът ще прошумоли между листата, или овца ще изблее в далечна ливада. Тук нямаше нищо.
Това действаше угнетяващо. Цялата земна твърд беше виснала над главата му, небе от камъни и руда, готово да рухне всеки момент. Усещаше я навсякъде около себе си — острата миризма на минерали.
„Като затишие пред буря“, мина му през ума. Това беше най-точното сравнение: както в лятна вечер, когато въздухът натежава и на хоризонта се струпват тъмносиви облаци. И всички животни се умълчават и изпокриват. Дори мухите престават да жужат.
Сега беше надвиснала същата тишина, само че още по-плътна. Тя проникваше през кожата, по която сякаш пролазваха мравки. Пред и зад тях се простираше само нощ, толкова дълбока, че не можеше да се сравни с никое познато усещане.
„Ние сме в пустошта — даде си сметка Габорн. — Много, много далеч от каквото и да било човешко обиталище.“