Той разпростря Земните си сетива, след това въздъхна дълбоко и погледна Йоме.
— Ейвран продължава да се отдалечава. Предполагам, че сме пробягали стотина мили с възможно най-голямата скорост, но сетивата ми ми подсказват, че Ейвран е много, много напред.
Замълча, сякаш обмисляше какво друго да каже.
— Мисля, че между нея и нас има хали. Усещам опасност.
Не й каза колко голяма е опасността. Не можеше да го изрази с точни думи. Като че ли между тях и Ейвран се издигаше стена, стената на смъртта. Той можеше да стигне до нея, но можеше ли Йоме?
Тя поклати унило глава.
Габорн заудря вратата, като от време на време откъртваше каменни отломъци. Когато се умори, остави Йоме да поработи, а той оправи обувката си и постави нова кожена ръкохватка на древното копие на Ерден Геборен.
След като се смениха още няколко пъти, Йоме проби отвор, въздъхна и кимна към тунела.
— Те ни очакват там някъде, нали? Халите. Виждам го по израза ти.
— Да — потвърди Габорн.
— В такъв случай — каза Йоме и стисна тоягата на Ейвран от отровно черно дърво — да вървим да ги попритесним.
Приносителят на светлина
След продължилата седемнайсет години бран под земята човек би предположил, че моите воини най-силно копнееха за свеж въздух, чиста вода, добра храна или компанията на жена. Но не — започваме да разбираме колко отчаяно копнее човек по светлината.
Съпруга на сенките препускаше през подземния свят, краката му трещяха по камъните. Ейвран ту изпадаше в безсъзнание, ту се съвземаше, мъчейки се да поеме въздух.
Отвори очи. Тунелът се люшкаше пред замъгления й поглед. Слоят от клей върху стените беше започнал да ерозира. Сенки на разкривени сталагмити, подобни на кривокраки гиганти, се полюшваха тромаво под бледата светлина на нейния опал, преди да бъдат погълнати отново от мрака.
Халата я стискаше силно, за да й попречи да избяга, така както Ейвран беше стискала гущери и жаби като дете. Колкото повече се опитваше да се измъкне, толкова по-здраво я сграбчваше чудовището.
Ейвран се изтощи и заспа. Събуди я някакъв трус. Съпруга на сенките току-що беше скочил от висока петдесет стъпки канара и препускаше през лабиринт от сталагмити. Беше притиснал Ейвран до гърдите си.
„Не иска да ме убие — осъзна тя. — Опитва се да ме запази жива. Най-доброто, което мога да направя, е да се отпусна.“
Не беше сигурна дали е достатъчно внимателен, за да я запази жива. Кожата на масивната му лапа беше дебела като дюшек и твърда като броня. Трите му пръста бяха толкова широки, че обгръщаха тялото й от главата до петите. Всяка негова крачка сякаш разтърсваше костите й. Беше сигурна, че цялата е в контузии.
Безпомощна пред звяра, Ейвран наблюдаваше замаяна прелитащите покрай нея гледки. Нямаше никаква представа колко време вече я носи Съпруга на сенките, но знаеше, че препуска с огромна скорост.
Една гънка на кожата му притискаше ребрата й. Чудеше се дали да се осмели да помръдне, за да не я стисне още по-силно.
Можеше да направи само едно. Прочисти съзнанието си, както я беше научил Бинесман, и си представи Съпруга на сенките. Извика в съзнанието си огромната му, подобна на лопата глава, каквато я видя, когато се надигна в цялата си чернота от водата на езерото, и си представи как потрепват сетивните му пипалца, докато изучава жертвата си. Представи си какво усещат краката му при ударите им в каменния под на тунела и целеустремеността, с която препускаше все по-нататък и по-нататък. Много скоро съзнанието й превключи и тя видя света през „очите“ на халата.
Самецът отчиташе електрическата енергия в околните скали като призрачни сини образи, нещо подобно на мъгла. Растенията и животните край пътеката бяха много по-светли. Раци-слепци прекосяваха забързани пътя му, блещукайки като звезди в зрителното му поле.
Пътят напред беше белязан със стара миризма на хали. Дори и да не беше така, Съпруга на сенките се ориентираше чудесно. Беше ловувал из пустошта през по-голямата част от живота си.
„Къде ме отнасяш?“ — попита Ейвран.
Съпруга на сенките се закова на място. Вдигна Ейвран, за да я разгледа, и пипалцата му затрептяха.
„Ти ли говориш? — запита халата. Тя усети напрегнатото внимание на чудовището. — Или съм хванал мечтите на червея?“