„Може да си силен — отвърна Съпруга на сенките, — но същото се отнася за убийците, които пристигат. Убий ги и докажи, че си достоен да ме предизвикаш.“
И неволно сви лапи, готвейки се за битка, от което на Ейвран й секна дъхът и тя припадна.
Когато отново се събуди, й се стори, че са изминали няколко часа. Съпруга на сенките се хранеше. Беше разкъсал гърба на огромен рак-слепец и изсмукваше вътрешностите му с език. Ейвран лежеше по корем на пода, очевидно забравена за момент.
Тя блуждаеше замаяна в някакъв странен свят полунасън, полунаяве. Представи си, че се скита в пусто сиво поле. Пейзажът беше скучен и еднообразен, а земята под краката й беше напукана като от вечна суша.
В съня си вдигна тоягата си и земята потрепери. Скали и глина се надигнаха около нея, образувайки окръжност с диаметър стотина разкрача, която се превърна в странна, величествена руна. А от скалите и глинения хребет почнаха да се оформят животински силуети. Глината под краката й прие формата на миниатюрен елен, не по-голям от две стъпки. Беше полегнал на хълбок с отворена уста и отметната глава. В първия момент очертанията му бяха смътни и недодялани, сякаш моделирани грубо от неумела детска ръка. Но за броени секунди линиите се изчистиха, сякаш извайвани от ръката на невидим скулптор. Когато силуетът придоби съвършени очертания, еленът неочаквано се размърда, зарита с крачета като новородено, опитващо се да се изправи за първи път. Успя да застане на колене, след което се надигна и сивата му фигура внезапно се оцвети в кафяво-червеникаво на гърба, бяло на шията, очите му блеснаха като живи на слънчевата светлина. Съществото препусна покрай краката на Ейвран.
Изумена, тя се огледа и видя, че същото се случва навсякъде из ширналата се руна. Миниатюрни глигани квичаха възторжено. В един отдалечен ъгъл надаваха тръбни ревове слонове, а около краката й се виеха змии. Ято малки гълъби, по-дребни и от молци, пърхаха пред очите й, сякаш се канеха да поемат към планините. Навсякъде подскачаха жаби и се стрелкаха риби, носеха се светли облаци от пеперуди, хали и китове.
Изумена и очарована, Ейвран запристъпва по сивата земя — оглеждаше руната и търсеше начини да я усъвършенства.
„О, да можех да направя такава руна“ — помисли си тя.
И отново осъзна какво я заобикаля. Отвори очи и опипа за тоягата си. Нямаше я. Съпруга на сенките продължаваше да се храни.
Ейвран се замисли как да му се изплъзне.
Погледна го крадешком. За щастие белият й опалов пръстен все още блещукаше и на светлината му тя успя да види, че халата я е отнесла далеч надолу в подземния свят. Тунелът, в който се намираше, беше по-различен. Задушаващата жега и високата влажност правеха въздуха тежък, а от горещината и влагата подът беше покрит с гъста сивкава растителност, наподобяваща вълча козина. Трева-червей и перести папрати се състезаваха за надмощие по стените, а от тавана провисваха коренисти растения. Подът беше покрит със строшени черупки на раци-слепци и кръгли слонски охлюви. И най-важното, малко по-нататък близо до стената се издигаха няколко кристални пръта, които задръстваха пода на съседна пещера. Прътите бяха прозрачни като кварц и много от тях достигаха осем-девет стъпки височина. Кухите пръти завършваха със заострени окончания. Ейвран ги разпозна по спомените на халите: домовете на „плътоядите“.
Всяка от тези тръби представляваше пашкул, изпреден от бременна твар, която приличаше на невероятно източен тънък рак. Щом изпредеше пашкула, ракът се напъхваше вътре, за да умре. Щом яйцата се излюпеха, новородените се измъкваха от утробата му и го изяждаха. Новородените, не по-големи от бълхи, превръщаха плътояда в свое леговище.
После изпълзяваха до отверстието на тръбата и там причакваха нещо да се отърка в тях — без значение хала, рак-слепец или хапльо. Каквото се случеше.
Така плътоядите се заравяха в жертвата си. Загнездваха се в някой неин орган и го разрушаваха.
Халите се страхуваха от тръбите на плътоядите. Когато започваха да растат в някой от тунелите им, те го запечатваха и прокопаваха нов проход.
Следователно тунелът, в който се намираше Ейвран, беше опасен. Големият брой провиснали от тавана и израсли от пода растения показваше, че обикновените хали са го изоставили. Но Съпруга на сенките често се движеше по опасни пътеки.
„Мога да изтичам и да се скрия между тръбите на плътоядите — мина й през ума. — Ако не се приближавам до краищата на тръбите, буболечките няма да ми направят нищо.“