Но не се осмели. А и Съпруга на сенките я наблюдаваше. Вместо това тя се напрегна да се съсредоточи върху съзнанието му, за да разбере какво мисли и да усети какво чувства.
„Трябва да изям тази човешка твар — помисли си Съпруга на сенките. — Никой не би ме лишил от това удоволствие. Тя е дребна и безполезна.“
Но друг глас зашепна в него, сякаш гласът на натрапник.
„Никое създадено от Земята същество не е безполезно, особено това. Тя не е просто земна твар, а защитник на Земята.“
„Това са само мечтите на червей“, каза си халата.
После сграбчи ядосано Ейвран, притисна я до гърдите си и хукна, търкайки грубата си кожа в отсрещната стена на тунела, за да се предпази от тръбите на плътоядите.
„Пропуснах възможността да избягам“, мина й отчаяна мисъл през главата.
Тя знаеше какво изпитва Съпруга на сенките. Беше яла мозъци на хали и в първия момент й се бе сторило, че ще полудее. Същото се бе случило и с него. Дядо му беше изял мозъка на Земен пазител и от този момент, сякаш за наказание, мислите на този пазител преследваха онези, които го бяха опитали.
Ейвран лежеше отпусната в огромната му лапа, доволна от това, че сега я държи внимателно. Престори се на заспала. Опитваше се да поддържа контакт със съзнанието му и да научава, каквото може. Но Съпруга на сенките препускаше като в транс. Нито говореше, нито мислеше. Мозъкът му беше стихнал като утроба.
Тя се надяваше не след дълго той отново да я пусне и да й предостави възможност да избяга.
Съпруга на сенките спря за момент и отвори една каменна врата, зад която се откриваше обширен коридор. Този тунел беше широк около шейсет стъпки, а подът му беше утъпкан от халите. Той затвори вратата зад себе си, както правеше винаги досега. Мина покрай няколко знака за мирис и Ейвран внезапно осъзна къде се намира: приближаваха Леговището на костите. Бяха стигнали Безкрайния развъдник.
Зърна разклоняващи се тунели, из които безцелно се движеха хали. Видя няколко вияча — петнисти жълтеникави същества, които приличаха на огромни паяци — да се измъкват от един от тунелите: влачеха гърчещото се туловище на дълъг осемдесет стъпки червей. Видя лепкави да плюят клей — укрепваха една полусрутена стена. Видя млади хали, не по-високи от десетина стъпки, да се мъкнат след една женска.
Не виждаше оръженоски и вещерки, пазачите на леговището.
Всички бяха тръгнали да воюват.
Съпруга на сенките зави в един страничен тунел. Ейвран мерна двама оръженосци, застанали на стража. И двамата бяха огромни, с дамгосани по главите и ръцете блещукащи руни.
От помещението зад тях се носеше миризма на човешки тела, отвратителна и зловонна.
„Внимавайте с това“ — каза на стражите Съпруга на сенките.
„Няма да избяга“ — отвърнаха те.
Съпруга на сенките закрачи навътре в тунела и Ейвран, с нейните дарове на обоняние от над дузина кучета, усети, че вонята на вмирисани човешки същества става все по-непоносима с всяка следваща крачка. Миризмата на вкисната пот се смесваше със зловонните изпарения от купчините изпражнения и езерца от урина, от гниеща плът, рибешки вътрешности и незаровени мъртъвци.
За първи път от часове Съпруга на сенките се отърси от унеса си. Стомахът на чудовището се присви от отвратителната миризма.
„Мрази да идва тук — даде си сметка Ейвран. — Всички хали мразят да идват тук. Не могат да понасят вонята.“
Съпруга на сенките пристъпи в средата на широкото помещение и пусна Ейвран на пода. От далечния ъгъл тя чу женски вик, едновременно от уплаха и изумление. Съпруга на сенките се обърна и излезе.
Няколко секунди Ейвран остана да лежи на пода, после се огледа. Пещерата не беше голяма. Клеят по стените се лющеше и на места се виждаха голите скали. От тавана надвисваха сталактити, а подът беше неравен. От близкото езеро се носеше миризма на сяра.
В ъглите се бяха скупчили хора. Приличаха на издатини върху пода, толкова мръсни бяха дрехите им, че се сливаха с околната нечистотия. Само разширените им от изумление очи личаха върху покритите им с мръсотия лица. Ейвран постепенно започна да различава отделни черти: бледия цвят на кожата на лицето на момче, което по всяка вероятност беше от Инкара, кафеникаво-матовото лице на жена от Индопал.
Колкото повече се взираше, толкова по-ясно й ставаше, че всички подутини по пода наоколо са хора. Болни, умиращи от глад, разранени, но живи.