— Светлина! — извика възрастен мъж. — Чудна светлина!
А някой се присъедини към вълнението му на индопалски:
— Азир! Азир фамата!
Подутините се размърдаха и хората запълзяха към нея на ръце и колене. Ейвран си даде сметка, че лишени от светлина, повечето от тях се бяха придвижвали по този начин седмици или дори месеци.
— Кой си ти, приносителю на светлина? — изплака умоляващо една жена. — Откъде пристигаш?
— Ейвран. Името ми е Ейвран. Бях кралски небесен ездач в крепостта Хейбърд.
— Крепостта Хейбърд? — възкликна един мъж, същински скелет. — Аз съм от крепостта Хейбърд. Можеш ли да ми кажеш какво става там?
Ейвран не събра смелост да му каже, че халите са изтрепали всички до крак. Човекът долази към нея заедно с останалите. Притиснаха я от всички страни със зловонната си плът, ококорили широко изумени очи към проблясващия пръстен. Слабият като скелет мъж протегна ръка и го помилва внимателно.
— Вижте как грее! — извика една жена, посегна да пипне пръстена, но не посмя. — Като паднала от небето звезда.
— Не, няма толкова сияйна звезда — настоя друг.
— Коя година сме? — попита трети, сякаш беше капитан от кралската гвардия.
— Година първа от царуването на Габорн Вал Ордън в Мистария — отвърна Ейвран, — който пое по пътя на своя баща Менделас Дракен Ордън, починал през двайсет и втората година от царуването си.
— Пет години — обади се застаряващ мъж със силен индопалски акцент. — Пет години, откакто видях светлина за последен път.
— А аз десет — изпъшка болнав мъж.
За миг настъпи тишина и затворниците в тази мрачна дупка се заоглеждаха един-друг.
— Гейвин, къде си? — попита млада жена.
— Тук — отвърна някакъв мъж, който се намираше доста по-встрани.
Двамата се вторачиха изненадани един в друг с грейнали от обич очи. Всички млъкнаха. Жената се разрида.
„Тези хора никога досега не са се виждали“ — досети се Ейвран. Какво ли беше да живееш в такава тъмнина години, без да си виждал никога лицето на приятеля си?
Тези изгубени души бяха облечени в парцали, ако въобще имаха нещо върху себе си, а някои, изглежда, бяха с по няколко счупени кости. Халите, които ги бяха хвърлили в този зандан, не бяха особено любезни.
До далечната стена лежеше купчина кости, както рибешки, така и човешки. Ейвран не видя други остатъци от храна. Събра сили и попита:
— Как… как живеете тук?
— Не живеем — отвърна индопалецът. — Просто умираме, колкото можем по-бавно.
Видове бран
Всяка общност от хора измисля различни думи за нещата, които я, засягат най-много. На интернукски има седем думи за „лед“. На индопалски има шест различни думи за „гладна смърт“. На инкарски има осемдесет и две думи за „бран“.
Инкарците държаха като затворници сър Боренсон и Мирима в планинската крепост почти до мръкване. Взеха оръжията им и им сложиха окови. В крепостта, изглежда, имаше двайсетина войници, нито един от които не искаше да излезе навън през деня, защото блясъкът на белия сняг ги заслепяваше. Тъй че клонящото на запад слънце вече едва се показваше над облаците, когато потеглиха към вътрешността на Инкара.
Вървяха пеша. Инкарците въобще рядко яздеха, а още по-малко щяха да могат да го направят през нощта. Пътят се спускаше по планинския склон през гъсталаци и по скали, след което се гмурна сред мъгли и дървета. Съчетанието от сумрак, сенки и мъгли правеше язденето невъзможно. Поради което великолепните коне на Боренсон останаха в крепостта.
Така или иначе, всички имаха дарове на метаболизъм. С окови на китките, Боренсон и Мирима почти припкаха по надолнището в дрезгавината, възползвайки се от последните слънчеви лъчи.
Групата имаше късмет с хубавото време, независимо от неочакваното и доста непоносимо съчетание от жега и влага. Надигналите се в късния следобед по гористите склонове мъгли бяха като кротка топла река.
На свечеряване вече се спускаха по стръмен планински път. По-топлият климат беше причина за съвършено различната флора и фауна от тези на север от планините. Боровете бяха по-високи от всички дървета, които Боренсон беше виждал, а кората им беше тъмночерна вместо сива. Имаше и птици, но тукашните черни свраки имаха по-дълги шии от братовчедите си на север и дрезгавите им крясъци звучаха необичайно.