Навсякъде виждаше странни гущери — да се шмугват под папратите, да скачат от скалите, да прелитат между сенките на клоните на дърветата с кожестите си крила.
Изобщо не беше подготвен за странностите на Инкара — потъналите в мъгла гори, екзотичния аромат на планинските орхидеи с цвят на праскова, които растяха по пътя. Сър Боренсон бе отрасъл в Оруин, остров в Каролско море на не повече от двеста мили оттук. Но откак прекоси планините, имаше усещането, че е навлязъл в един свят, за какъвто дори не е сънувал.
Скоро нощта се спусна. Охраната им напредваше безшумно в почти абсолютния мрак. Нито разговаряха, нито им бяха казали имената си. Инкарците се стараеха да насочват Боренсон и Мирима, помагайки им да заобикалят корените, които стърчаха по утъпкания път, но двамата бяха свикнали да се движат само на дневна светлина и се препъваха на всяка крачка. На Боренсон му се струваше, че няма да му е по-трудно, ако е с вързани очи. Целите му крака бяха изранени и окървавени от препъванията.
След около двучасови мъки групата най-после спря. Боренсон чу смях и гъгнещи гласове, които звучаха странно за слуха му.
— Чакаме — обясни един от стражите.
— Какво? — попита Мирима.
— Фенери. В село сме. Ще донесем вас фенери.
Един от тях тръгна през гората.
Боренсон се огледа. Не се виждаше никаква светлинка, която да подскаже накъде е селото. В плътния мрак не можа да различи нищо освен ствола на едно близко дърво.
— Мислех, че използвате гущери-пламъци, за да пазите къщите си — обади се Мирима.
— Драктферионите са много скъпи — обясни стражът. — Ядат много месо. Това село е бедно. Няма драктфериони.
След малко Боренсон чу шумолене на стъпки и приглушен детски смях. Явно бяха привлекли тълпа.
Най-после видя светлинките на два поклащащи се фенера. Висяха на синджири и приличаха на овални стъклени чаши. Във всяка горяха инкарски свещи, странни свещи — жълти като ахати, твърди като камък и без фитил. Знаеше за тях само от легендите. Веднъж запалена, всяка свещ гореше без дим цяла седмица и дори по-дълго. И наистина не видя никакъв пламък да излиза от чудноватите свещи. Вместо това те блещукаха като синкавобели въглени.
Докато стражът се промъкваше през тълпата от деца, фенерите ги осветяваха за кратко. Най-малките припкаха голи, а поотраслите бяха облечени в бели ленени ризи. Бледите им лица бяха с цвета на дрехите им. На Боренсон му заприличаха на призраци — някакво сборище на мъртъвци.
Стражът завърза единия фенер за китката на Боренсон, а другия за китката на Мирима. На бледата им светлина Боренсон едва виждаше земята под краката си.
Все пак и това беше достатъчно.
Вървяха дълго. Най-после слязоха от планината и тръгнаха по равното, където нито едно дърво не засенчваше пътя им. Подминаваха селище след селище, но нямаше кой знае какво да се види.
Обитателите живееха под земята в дупки под хълмовете. В някои по-богати области на входа на селищата наистина стояха драктфериони. Щом усетеха чужденец, гущерите-пламъци разперваха качулки и започваха да съскат и да флуоресцират. На кървавочервеникавата им трепкаща светлина Боренсон можеше да зърне чудноватата стела, която бележеше входа на всяко инкарско селище. Стелите бяха издялани от камък и се извисяваха на двайсетина стъпки. На върха им имаше кръг, подобен на глава, от чиято основа се протягаха две наподобяващи ръце разклонения. Върху стелите бяха издълбани фамилните имена на всички семейства, които живееха в селището.
Наближиха широка река и Боренсон си даде сметка, че минават покрай земеделски стопанства — замириса му на оризища. Накрая стигнаха до някакво селище, в което стражите ги подкараха бързешком през пазар, където търговци продаваха на крак бели праскови, прясно червено грозде, десетина вида пъпеши и плодове драконово око. Край пътя бяха провесени току-що уловени крокодили, змии и риба — продавачите ги приготвяха за чакащите купувачи.
Стражите купиха крилати гущери, желирани със сладък сос, а също и пъпеши, и Боренсон и Мирима се нахвърлиха върху тях. Един от стражите изчезна в тълпата и когато се върна, каза:
— Тръгваме с лодка по реката.
След няколко минути стражите набутаха Боренсон и Мирима в една продълговата инкарска лодка. Беше дълга шейсетина стъпки и сравнително тясна, издълбана от някакво странно бяло дърво, което стоеше високо над водната повърхност. На носа на лодката беше издялана глава на птица с дълъг клюн, която приличаше на грациозен жерав.