Отпил няколко глътки от едно езеро, опря гръб в стената, обви с ръце коленете си и наведе глава, като остави потта да се стича по брадичката му. Клечеше на пода на пещерата близо до някакъв зловонен поток, чийто бряг беше покрит с дебел слой черупки на раци-слепци, сякаш захвърлени нагръдници на брони.
— Какво има? — попита го Йоме.
Той се опита да обмисли отговора си.
— Разтревожен съм. Сигурно минава полунощ. Опасността в Хиърдън намалява. Предполагам, че нашите пратеници предупреждават хората да се скрият. Но над Карис опасността продължава да расте. Цяла вечер усещам… хората се събират. Почти всички, които Избрах в града, се завръщат. Чувствам, че се раздвижват, събират се заедно.
— Но нали ти им каза да се завърнат — напомни му Йоме.
— Не по този начин — отвърна Габорн. — В Карис има жени, които Избрах, както и деца. Много от тези дечица се връщат. Стотици и хиляди. Вероятно си мислят, че в замъка опасността е по-малка, отколкото в околните селища, но не е така. Вероятно си мислят, че могат да помогнат в сражението…
Той поклати унило глава. Представи си ги да подготвят отбраната на замъка. Жените сигурно изваряваха парцали за превръзки и приготвяха храна преди битката. Децата струпваха скални отломъци за катапултите и закрепваха пера на стрелите, докато мъжете укрепваха пробойните по стените на замъка.
— Усещането за опасност е много силно — продължи Габорн. — Това ще е… Боя се, че ги хвърлям в битка, която не могат да спечелят. Пращам ги на явна гибел.
Йоме приклекна до него.
— Правиш всичко, на което си способен.
— Но дали е достатъчно? — попита Габорн. — Изпращам хора на бран, а срещу какво? Ако бяха само халите, щеше да е добре. Но ние воюваме с враг, за който дори не сме подозирали — Истинската властелинка на Злото.
Йоме не отговори и се възцари тишина. Дори с даровете на слух Габорн не долавяше нищо. Надвисналата тишина, неподвижната пустош действаха потискащо. Единствените звуци идваха от няколко слонски охлюва до тях, които почукваха черупки един в друг, докато се хранеха с плесен. Дори гласът на Габорн не стигаше на повече от няколко стъпки.
Йоме отвори книгата на Ерден Геборен и запреглежда заглавията. Габорн я изчака да открие нещо, което би го заинтересувало. Усети някакъв полъх, сякаш го заля вълна свеж въздух, и изведнъж се почувства по-лек, по-ободрен. Забелязваше го за трети или четвърти път през последните час-два.
„Не — даде си по-ясна сметка той. — Най-малко за десети. Някой ми прехвърля дарове с вектор.“
За последен път взе дарове в Хиърдън — на мускули, издръжливост, гъвкавост, метаболизъм, ум. Сега пратениците му бяха стигнали в Хиърдън, за да предупредят народа за предстоящите опасности. Даровете би трябвало да прехвърлят облекчителите в замъка Гроувърман. Но защо го правеха?
Йоме продължаваше да преглежда заглавията в книгата на Ерден Геборен. Габорн се втренчи в нея. По-бавно ли се движеше, отколкото преди един час?
„Не, не може да е тя — помисли си. — Вероятно някой ми прехвърля метаболизъм.“ Даде си сметка, че е пробягал последното разстояние с много по-малко усилия. Йоме непрекъснато изоставаше.
— Габорн — обърна се Йоме към него, — ти спомена, че опасността в Хиърдън намалява. Можеш ли да ми кажеш какво ще се случи с приятелката ми Шемоаз?
От години Шемоаз беше най-приближената прислужница на Йоме и бяха неразделни.
Габорн разпростря Земните си сетива. Усети, че я грози опасност.
— Ако чуе предупрежденията ми и се пази, може би има надежда за нея.
— Може би? — попита Йоме.
— Йоме — възропта той, — няма да играем на тази игра. Не ме карай да назовавам имената на тези, които ще загинат. Нищо не се знае.
— Добре — промълви тя, хапейки устна. И посочи книгата. — Ето глава за сражение с локъс. „Никакво оръжие, изковано от стомана, не може да го победи.“
Прелисти следващата страница и се намръщи. Прегледа набързо следващите десетина.
— Щом не можем да го убием със стомана — заключи тя, — трябва да потърсим друг начин.
Гласът й прозвуча неестествено плътен и забавен.
— Нещо не е наред — продължи тя. — Тъкмо страниците, в които Ерден Геборен описва как да победиш локъс, са откъснати.
— Откъснати? — изненада се Габорн. — Защо ще ги къса някой?