Йоме се навъси и го изгледа сериозно.
— Помисли за следното: Ерден Геборен е разказал с какво се е сражавал преди хиляда и седемстотин години, но от всички легенди и митове научаваме, че се е сражавал с хали. Има само един възможен отговор: някой не иска да се сражаваме с локъси.
— Или пък — допълни Габорн — някой е откъснал страниците тъкмо защото той е искал да разбере как да победи това създание.
— Бих искала да мога да го повярвам — каза Йоме.
Жегата бе непоносима, по-силна отколкото и през най-горещ ден. Габорн отпи още няколко глътки от езерото, но нищо не можеше да го освежи.
Отново усети едва доловимо потрепване. Мускулите му се стегнаха. Сега вече бе сигурен. Прехвърляха му дарове чрез вектор.
Когато Повелител на руни приемаше дар, ако го получаваше направо от Посветител, придобиваше не само дара, но и изпадаше в екстаз. Но тъй като му ги прехвърляха чрез вектор, Габорн изпитваше само разрастване на дара в себе си всеки път, когато облекчителят му го изпращаше.
Той се изправи и огледа дългия тунел пред себе си. Простря сетива и погледна със Земния си взор. Усещането за неизбежна гибел бе понамаляло. С всеки следващ получен дар заплахата стихваше. Стената на смъртта пред него започна да се пропуква.
Йоме забеляза, че нещо не е наред, и попита:
— Какво става?
— Моите облекчители ми прехвърлят дарове.
Йоме го погледна и той видя в очите й тъга, но не и изненада.
— Ти ли ги накара? — настоя Габорн за отговор.
Йоме кимна.
— Сам нямаше да вземеш повече дарове, затова пратих съобщение на облекчителите в Хиърдън и ги помолих да ти прехвърлят дарове с вектори.
Сърцето му се сви. Облекчтелите му прехвърляха мускули, гъвкавост, издръжливост. И с всеки дар рискуваха живота на един Посветител. Толкова много негови Посветители вече бяха загинали от ръката на Радж Атън, че не би дръзнал да иска повече дарове.
— Нищо не им е обещано — с извинителен тон промълви Йоме. — Никакво злато, никакви заплахи. Правят го единствено от любов към отечеството, нищо друго.
— Колко дара им каза да прехвърлят?
— Всичко, което успеят. Ако всички четирима облекчители работят цялата нощ, ще могат да прехвърлят над хиляда.
Габорн поклати глава, ужасен от цялото страдание, цялата болка, която щеше да причини на Посветителите. Усети ново разтърсване, последвано от желание да препусне още по-бързо. Погледна Йоме, но не й каза колко безмилостно е злоупотребила с доверието му. За новите Посветители щяха да са опасни не само такива като Радж Атън — самото предоставяне на дарове представляваше опасност. Понякога тези, които даряваха мускули, умираха от сърдечен инфаркт, а на онези, които даваха гъвкавост, им се разрушаваха дробовете и те умираха от задушаване.
— Защо? — попита Габорн.
Йоме поклати глава и очите й се напълниха със сълзи, сякаш искаше да му каже: „Съжалявам“. Вместо това изрече това, което я бе накарало да го стори:
— На хората сега им е необходимо да сме силни. Ако не успеем да убием Истинската властелинка, всичко останало няма никакво значение. Ако можех, сама бих взела дарове. Но не притежавам твоите дарби. Не посмях да хабя повече силари за себе си.
Габорн я изгледа смаяно. Като му предоставяха толкова много дарове на метаболизъм, неговите хора може би го обричаха на самотно съществуване, тъй като за няколко месеца щеше да остарее с години, а близките му щяха да продължат да живеят нормално. Всъщност те просто го жертваха.
Почувства се не само измамен. Нещо в него се скърши.
— Не ме гледай така — помоли го Йоме. — Не ме ненавиждай. Просто… Просто искам да оцелееш.
Лицето й изразяваше непоносима печал. Сякаш бе разкъсана на две.
— Животът за мен не е просто съществуване — отвърна той. — По-важно е какъв избор съм направил.
Йоме сложи ръце на страните му и го погледна дълбоко в очите. Дори сега той не отвърна на погледа й; не отделяше очи от устните й.
— Искам те — промълви тя. — Искам те до себе си и ще направя всичко възможно да те спася, каквото и да ми струва това.
Той затвори очи, безсилен да се противопостави на стореното от нея. Беше по-силна от него, по-склонна да поеме вината заради приетите дарове, да понесе позора, да жертва нещата, които обича, заради общото благо.
Останаха дълго така. След това тя го целуна по челото, по устните и по ръцете.