Хокс не можеше да предложи много на една жена. Така че си вършеше работата. Опитваше се да го прави като на шега, но тя скоро забеляза мократа му от пот на гърба туника. Изтъркаля повечето бурета навън, но тъй като Констанс бе споменала, че след това ще иска да ги върне, ги струпа от двете страни на пътеката, а върху тях постави греди от лавиците, като оформи нещо като арка, под която да минат съселяните му. Буретата бяха поне двеста.
До обяд коридорите почти бяха почистени и миризмата на прах и плесен, както и на торбалани понамаля, но все още имаше много работа. Шемоаз и Диърборн излязоха навън и приседнаха да си починат.
На хвърлей под тях клечеше имението на вуйчо й. Основите му бяха каменни. Стените бяха варосани, а върху покрива бе струпана прясна слама. Гъските чоплеха нещо в градината отзад, а старият орен кон на вуйчо й ги наблюдаваше печално иззад оградата на обора.
Животът в Ейбълтън имаше своето очарование. Всичко необходимо на човек изглеждаше подръка. Вуйчо й живееше тук и се препитаваше от градината си, откак се бе родил преди четирийсет и шест години. Ако Шемоаз имаше нужда от нова рокля, госпожа Вийкът щеше да й продаде топ плат или да я ушие за няколко медни монети. Ако вуйчо й се нуждаеше от ново рало, ковачът можеше да му го направи за седмица. Всички се познаваха и всички си помагаха.
Шемоаз си помисли, че би било чудесно да отгледа тук сина си. Знаеше, че ще е момче, защото обичаше сержант Дрейс толкова силно, че когато той почина, тя заключи духа му в утробата си.
Беше неспокойна. Небето бе надвиснало още по-ниско. Мъглата бе гъста като крем, а въздухът — наситен с електричество.
— Довечера ще има буря — каза Хокс. — Обзалагам се, че това е имал предвид Земния крал — страхотна буря с много силен вятър. Бас ловя, че ще срути цели къщи.
— Дано ни отмине — промълви Шемоаз. — Не бих искала да събори къщата на вуйчо.
— Стой по-близо до мен — предложи й той, — каквото и да ни сполети.
Тя едва не се изсмя, но забеляза искреността в очите му. Предлагаше й защита и колкото и мелодраматично да прозвучаха думите му, нямаше желание да му се присмива.
Леля Констанс дойде, за да огледа положението. Хвърли око на помещенията и каза:
— Връщам се след час.
След половин час тя пристигна с двайсет жени от селото. Изтъркаляха последните бурета и в дъното на склада откриха три, в които все още имаше вино. Викнаха вуйчо Ебер да го дегустира. Виното в първото буре бе станало на оцет, но след като отпи глътка от второто, той възкликна:
— Охо, това става и за кралски пир! Довечера ще си направим истински празник!
Жените преметоха и измиха каменния под и го поръсиха с прясна тръстика и полски джоджен, за да освежат въздуха. Вехтата врата бе полуизгнила и мелничарят, който вършеше работата и на дърводелец в селището, закова нови чамови талпи и завинти нови панти и вратата стана толкова здрава, че можеше да устои и на кавалерийска атака. Селяните домъкнаха походни легла, маси и столове и помещението полека-лека започна да придобива вид.
Слез това започнаха да носят храната и стана ясно, че такъв пир не е имало и на Хостенфест. Една от масите бе отрупана с чинии с току-що уловени змиорки, две печени гъски, пълнено с печени ябълки и канела прасенце-сукалче. На друга бяха струпани хлябовете — лешникови франзели, препечени кифли с масло и ръжени самуни с див мед. Трета маса бе отрупана с купи със салати от пресни зеленчуци от градините и гората, подсладени с розови листенца. На нея имаше и плодове — току-що набрано от лозята грозде и зрели круши, както и моркови, боб и печена ряпа с масло. Последната маса беше за десертите: кестенов пудинг, крем карамел с индийско орехче и къпинов пай. И в добавка великолепно вино, каквото никой не бе опитвал от години.
Леля Констанс не забрави и за торбаланите и не пропусна да сложи чинии с тлъсти кокали и достатъчно пиене до всяка дупка. Яростното ръмжене, което животинчетата издаваха през целия ден, премина в доволни подсвирвания и много често някое се втурваше от леговището си, грабваше парче хляб или друг деликатес и хукваше обратно към скривалището си.
Така че празненството започна два часа преди залез-слънце. Беше странна веселба. След шегите идваха усмивки и искрен смях. Няколко момчета свиреха на лютни и думкаха барабани, а като вдигнаха масите, Шемоаз и Диърборн танцуваха.