— Аз купувам дар. От теб. Искам дар. Най-хубавия дар. На воля. Разбираш ли?
Вълна от страх заля Боренсон. Говореше се, че от векове инкарците прехвърлят дарове на воля, но нито един северняк не бе виждал руната на волята.
Боренсон разбираше какво се иска от него. Но не знаеше каква е цената. Как би могъл да живее без воля?
— Не. Не разбирам — опита се да печели време той.
Мина му през ума да извика за помощ, но нали стаята се намираше в дъното на безкраен коридор.
— Трябва да разбереш — продължи Криометес. — Волята е добро. Волята… прави всички дарове силни. Прави ги по-силни. Когато даваш на някого сила, той става по-силен. Когато му даваш сила и воля, той става могъщ! Даваш ум, другият става по-умен. Даваш му ум и воля, той става мъдър. Даваш му издръжливост — и той не се уморява. Даваш му издръжливост и воля — тогава не можеш да го спреш. Ще ми продадеш ли волята си?
— Не.
— О, много лошо — отсече Криометес. — Помисли.
И се дръпна встрани.
Нещо помръдна край камината. Един силует се изгърби пред нея, втренчен във въглените. Боренсон позна облечения в черно принц Веразет. Той се наведе и вдигна нещо — приличаше на дълъг тънък нож.
— Чакай! — викна Боренсон. — Нека да поговорим.
Но Веразет нямаше желание да разговаря. Пристъпи към Мирима, грабна туниката й, разпори я и оголи гърба й.
— Спри! — замоли се Боренсон. Чу нечии викове от дъното на стаята. Инкарките бяха все още тук. — Помогнете ни! — извика той.
Веразет заби ножа в гърба на Мирима под малък ъгъл и го напъха целия под кожата й. Чу се цвърчене на изгоряло месо и се изви струйка пушек. Дори упоена, Мирима извика от болка и отметна глава.
— Зандарос! — изкрещя Боренсон. — Помогни ни!
— Никой няма да ви помогне! — каза кротко Криометес. — Зандарос и другите тръгнаха преди часове. Той търси съкровището, за което му каза. Никой няма да ти помогне. Нито на жена ти. Само ти можеш да й помогнеш. Разбра ли?
— Това няма да ти се размине — заплаши го Боренсон. — Зандарос ще побеснее, когато научи.
— Няма да научи — отвърна Криометес. — Ние не искаме мир, не искаме отворена граница. Моите приятели ще кажат на Зандарос, че си заминал.
Принц Веразет остави горещото желязо в гърба на Мирима, която не спираше да скимти, върна се до камината и измъкна друг нож. Изплю се върху острието. Желязото изсъска.
Боренсон мерна профила му в сумрака. Усмихваше се. Сребристите му очи отразяваха червените въглени в камината.
„Забавлява се“, осъзна Боренсон. Усмивката му излъчваше хлад, което говореше за нещо по-отвратително от злоумисъл — абсолютно безразличие.
— Това е срамно — продължи Криометес. — Жена ти е много красива. Ще я е срам от тези белези. Ще умре от срам.
Веразет отново пристъпи към Мирима и сърцето на Боренсон задумка като бясно. Той замята окованите си крака, опитвайки се да се освободи — но без никакъв успех. Оковите бяха направени за човек с много дарове.
Веразет ръгна втория нож под кожата на Мирима, точно над бъбреците, и се усмихна, докато го въртеше в плътта й.
Мирима пак отметна глава и мускулите й се изопнаха, но и нейните вериги бяха яки като тези на Боренсон. Тя изрева от болка, която разкъса сърцето му, и се строполи в несвяст.
— Моля ви, спрете! — изкрещя той. — Оставете я да живее!
— Е, продаваш ли? — попита Криометес.
— Да! — отвърна Боренсон.
— Трябва да искаш да продадеш много силно — настоя Криометес. — Повече, отколкото искаш да живееш. Трябва да искаш да дариш от все сърце.
— Знам — изпъшка Боренсон. — Знам. Само я пуснете. Обещайте, че ще я оставите жива!
— Разбира се — потвърди Криометес. — Даваш волята си и тя ще живее. Обещавам. Аз държа на думата си.
— И ще я пуснете на свобода? — попита Боренсон.
— Да.
— Пуснете я тогава — настоя Боренсон.
Старият крал кимна на Веразет и каза:
— Упой я пак, изведи я и я пусни.
Думите му явно ядосаха Веразет и Криометес погледна към две от жените и излая някакви разпореждания. После каза:
— Ще изпратя жените да потвърдят, че жена ти е на свобода.
На Боренсон му се искаше да има по-надеждна гаранция от думата на един инкарец, но нямаше друг начин да спаси живота на съпругата си. Надяваше се, че въпреки изкривеното си чувство за чест инкарците ще я оставят жива. Но и се страхуваше, че ще я убият, за да гарантират мълчанието й. Искаше все пак да й осигури малко време, за да й даде възможност да избяга.