Събраната от Сертик и Габиний информация хвърли светлина върху събитията. Двамата млади скаути дадоха на Калигула първите доказателства за мащабите на републиканската конспирация срещу него, както и някои имена – Катег, разбира се, Катон Непос, чийто огромен гърбав нос се разпознаваше отдалеч, патриция Цецилий Курий, стар приятел на семейството на Габиний, и естествено цензор Публикола Тудитаний. Калигула знаеше за Катег и Непос, но участието на Тудитаний беше истинска изненада. Всички смятаха цензора за странна птица, но и за политически умерен. Очевидно бе обаче, че клеветническите слухове се координираха от къщата на Катег с помощта на мъжете, пристигнали там в ранните часове на деня. Калигула успокои двамата свои гневни млади агенти и отхвърли идеята, че боните заговорничат да го убият. Но го направи само и само скаутите да не поемат нещата в свои ръце и да избият предателите. Императорът накара Сертик и Габиний да обещаят да си мълчат и ги пусна да се приберат.
В позицията, в която се намираше, Калигула знаеше, че предателската мрежа е много по-голяма. Трябваше да играе умело и търпеливо, да изчака враговете да ударят първи, за да оправдае реакциите си пред народа и Сената на Рим. Огромното мнозинство от сенаторите определено бяха на негова страна и мразеха боните не по-малко от него. Народът на Рим го обожаваше, но ако започнеше да сече глави, без да е провокиран, благоприятният вятър можеше да се обърне на опасна буря, която да се насочи срещу него. Трябваше да открие датата и мястото на конспиративното нападение и да се подготви да хване предателите в капан. Междувременно трябваше да развихри с пълна сила цялата си екстравагантност и да ги докара до лудост. Полуделите хора правят грешки – а пък и никой не бива да води дефанзивна война срещу такива морални изроди като боните.
– Никакви компромиси! – извика Калигула на Юпитер Оптимус Максимус. Никакви компромиси, отвърна му богът. Удари ги мощно с дръзки либерални реформи, подиграй им се, съблазни съпругите им, както направи Юлий Цезар, въпреки старомодните им възгледи, дай пълна свобода на хората, които те обичат, и се изплюй в лицата на "праведните" врагове с всичка сила.
Същия следобед префект Велей Патеркул и агенти на градската кохорта разпитаха най-активно работещите сводници на Вечния град в опит да открият самоличността на жената, за която се твърдеше, че е била заедно със Сервилий на местопрестъплението. Муций и останалите не им дадоха никаква полезна информация и припомниха на разследващите, че клетвата им пред Венера им забранява да разкриват имената на куртизанките и на клиентите при каквито и да е обстоятелства.
Съдия Ерминий Санга отиде в гладиаторската школа и получи разрешение да присъства на процеса на Горан. Младият гладиатор гордо потвърди, че е убил Сервилий по лични причини. Началникът му свидетелства, че пуснал гота в тридневен отпуск, който после удължил с още една нощ по искане на гладиатора, защото бил влюбен.
– Повярва ли му? – попита Санга началника.
– Да. Очите му блестяха.
Санга се обърна към Горан.
– Любовта ли беше единственият мотив за престъплението ти?
Горан мълча известно време, но после отговори: да. Съдия Санга, който беше просто гост и нямаше никакви юридически правомощия, се опита да го принуди да разкрие името на любимата си, но Горан не промълви и дума.
– Имаше ли съучастници? – настояваше съдията.
– Не – отвърна без колебание младият гот.
Процесът завърши с обичайната присъда: Горан да бъде заключен в килия в школата с малък тренировъчен двор и да чака в усамотение, докато настъпи денят, в който ще бъде извлачен с вериги на арената и ще бъде принуден да се бие до последна капка кръв с други morituri (гладиатори, осъдени да се бият до смърт.) Животът му можеше да бъде пощаден само по благоволение на императора или ако избие противниците си в шест последователни битки. В случай на победа трябваше да приеме едно последно предизвикателство от който и да е гладиатор, желаещ да се бие с него въпреки триумфа му. И тъй като гладиаторите, спечелили такива смъртоносни състезания, се смятаха за полубогове и получаваха императорски почести и огромни суми пари, нямаше никакво съмнение, че ще има желаещи да се бият с победителя от изпитанието на моритурите.
Гладиаторската присъда бе закачена на вратата на школата, на рострата (трибуната на римския форум) и на различни храмове, посветени на бога на войната и воините Марс. В късния следобед римляните вече се радваха на успешния край на процеса и започнаха да се обзалагат за изхода на вълнуващата схватка, насрочена за иди през януари в амфитеатъра на Фламиний. Внезапно готът Горан се превърна в герой. Не само защото обичайните любители на гладиаторските битки го бяха видели да побеждава няколко пъти в Рим, не само защото оценяваха разностранните дарби на гота, който се биеше и в тракийски стил, но и като мурмилон, по галски, с голям шлем с гребен и решетка, с щит и меч, обикновено в качеството си на секутор (преследвач) срещу рециарий (човек с мрежа) в къса препаска, с голяма мрежа в дясната ръка и тризъбец в лявата. А най-вече защото готът Горан бе убил влиятелен патриций и трима охранители в името на любовта и бе спасил жената, предизвикала рицарския му жест, без да разкрива името ѝ.