– Пляскаха ли те?
– Малко.
– Вдигни се ръцете.
Бризея се подчини. Друзила смъкна превръзката през гърдите ѝ и огледа подутите ѝ зърна.
– Колко дълго те хапаха и смукаха тук? – попита тя и пипна връхчетата ѝ.
– Много дълго... Също така ги извиваха и дърпаха.
Друзила свали гащичките на Бризея и забеляза няколко синини по задните ѝ части.
– Изглежда са те пляскали повече от малко – отбеляза принцесата и погали бузите ѝ. Бризея разтвори ръце. Дишането ѝ се учести, когато Друзила облиза подмишниците ѝ, прокара пръсти по луфта между краката ѝ и потри зачервените ѝ срамни устни
– Оооо, това място все още ми е много чувствително... – простена галската робиня и постави ръце на раменете на Друзила.
– Харесва ми, когато си много чувствителна – отвърна принцесата и се заигра с клитора ѝ. Бризея нежно прегърна господарката си и докосна с устните си шията ѝ. Друзила я целуна страстно по устата.
– Хайде, викай ми Друзила – прошепна тя и се зарадва на реакцията ѝ.
– О, Друзила, Друзила... галската ми душа се вълнува безкрайно, когато си толкова внимателна – промълви задъхано робинята, обзета от любов – Наистина ли ти харесва, когато излизам и върша тези неща с мъжете?
– Разбира се, скъпа. Приятно ми е да си мисля, че ти давам свободата да откриваш истинската си същност.
– О, така е, така е... – промърмори Бризея, докато господарката галеше нежно клитора ѝ. – Но сега чувствам истинската си същност по-завършена, защото съм близо до теб.
– Защото ме обичаш ли?
– Да... усещам специална тръпка в сърцето си.
– Това е хубаво, Бризи... Значи, че имаш две същности. Една нежна за любов и една дива за разюздани страсти.
– Права си... Сякаш са две отделни личности. Когато ме обладават агресивни мъже, все едно не съм аз.
– Знам... това е животното вътре в теб.
– О, Друзила... – пророни робинята и я целуна. Погали я по бедрата, прокара ръка към пубиса ѝ и напипа халката на клитора през тънката материя на туниката. – И ти ли имаш две същности?
– Повече от две... Няколко степени на любов и много импулси на чисто сладострастие.
– Както когато позволи на вълка да те продупчи и да остави знака си върху теб?
– Да. Харесва ми да експериментирам.
– Обичаше ли го?
– Може би за кратко, когато изглеждаше като дете и ме молеше.
– А аз не обичам никой от мъжете, когато ми причиняват болка. Мисля си, че ги мразя, и искам и те да ме мразят, да се държат гадно и грубо. И колкото по-гадно го правят, толкова повече им се отдавам... и това кара сетивата ми да избухват. Не знам защо, но усещанията ми са по-силни, когато сърцето ми не участва. Това грешно ли е?
– В никакъв случай – отвърна Друзила. – Щеше да е ужасно, ако правехме секс само когато сме влюбени... Щеше да е страхотно ограничение. Любовта върви с много мислене и копнежи и когато се превърне в обсебване, става твърде дразнеща и натъжаваща. Затова боговете са ни дали тръпката да го правим винаги когато усетим повика на сетивата си и без нуждата от любов.
– Възможно ли е да го правим, за да не разбием сърцата си от силните чувства? – попита Бризея.
– Разбира се! Това е начин да се почувстваме свободни като красивите животни в природата – каза Друзила и помогна на Бризея да свали гащичките си. След това започна да я гали по вулвата.
– О, Друзила... Объркана съм – призна задъхано влюбената робиня, прегърна принцесата и погали пръстена ѝ.
– Ще те заведа в спалнята ми... Ще ми разкажеш ли всичко, което си правила вчера с младежите?
– О, да! Всичко... – простена Бризея. – Толкова те обичам, Друзила. – Те се целунаха отново, Друзила я хвана за ръка и я поведе към спалнята си.
Същата сутрин Ения се облече в сабинския си зимен ездачески костюм: панталони от кожа на глиган, стесняващи се под коленете, меки кожени ботуши с ниски токчета, плетен вълнен пуловер и жилетка от вълча кожа.
Фулвия влезе в гардеробната на дъщеря си по розов халат и с бяла плетена шапка в ръка, която отиваше на пуловера.
– Сложи я – заръча дебеланата.
– Не, мамо... Предпочитам косата ми да се вее свободно.
– Тя ще се вее по раменете ти и под шапката – настоя Фулвия и я сложи на главата на Ения. – Така изглеждаш много по-елегантна, отколкото гологлава като селянка, подгонила сабински бикове.
– Добре, добре... – предаде се Ения и се огледа в овалното сребърна огледало, висящо на стената.
– Вече всеки ден ли ще яздиш? – попита Фулвия с критична нотка в гласа.
– Моля те, майко. Остави ме да си живея живота, става ли?
– Защо искаш да се срещнеш с варварската принцеса в парка?