Тя вдигна полите си до бедрата.
Младият мъж зяпна. Тя не носеше препаска.
– О, сигурно сънувам – промълви той едвам чуто, вперил поглед в обръснатия ѝ пубис с малката халка, пронизала горния край на срамните ѝ устни.
– Разбира се, че сънуваш – отвърна Друзила и пусна полата си, която падна до коленете ѝ.
Мъжът поклати глава поразен. Друзила оправи фибите в косата си, която Бризея бе вдигнала и събрала на темето в консервативна прическа, но бе оставила няколко закачливи къдрици около лицето ѝ, които се придържаха от корделата.
– Е, каза ли на едила, че съм тук? – попита.
Перуций прокара върховете на два от пръстите си по челото, сякаш се опитваше да изтрие спомена за това, което вече си мислеше, че е игра на въображението му – внезапно да си представи гола съвсем облечена жена, което често се случваше на мъжете.
– Какво ти става, Перуций? Да не ти се вие свят?
– О, извинявайте, ваше височество. Попитахте ли ме нещо?
Друзила се усмихна.
– Едилът очаква ли ме?
– О, разбира се – отговори той, все още доста объркан. И бързо излезе от вестибулума. Почука на съседната врата, влезе и обяви пред Марк Теренций Кота влизането на имперската принцеса. Когато Перуций отстъпи, едилът се изправи иззад бюрото си и поздрави Друзила, като се наведе и целуна ръката ѝ.
После затвори вратата. Благодари ѝ за средствата от бюджета, които тя се погрижи да бъдат отпуснати на комисията по апроприация към Сената, и я заля с комплименти, а тя любезно му ги върна, като похвали просторния добре мебелиран кабинет с изглед към комицията, който се разкриваше от голям овален прозорец. Силната дневна светлина проникваше през стъклата, тя застана пред тях с ясното съзнание, че голото ѝ тяло се очертава под елегантната ѝ сива туника.
– Искаш ли да седнеш тук, Друзила? – попита я той и показа два стола пред голямото бюро, направени от масивен дъб и украсени с бронзови рамки.
– Благодаря ти, Теренций. Полежах доста в носилката си и предпочитам да остана права. Но моля те, ти седни на бюрото си и ми кажи как успя да ни осигуриш тази прекрасна мека зима, на която все още се радваме в Рим.
След кратък светски разговор за времето и роднините, който Кота водеше седнал зад бюрото си и загледан в тялото ѝ, предизвикващо у него зле прикрита възбуда, Друзила го попита за лиценза на вавилонския тематичен парк. Кота въздъхна и отвори една дебела папка.
– Прегледах молбата за лиценз на Муций Регулат много внимателно, Друзила – поде Кота с тон, който обикновено предшества отрицателен отговор. След това ѝ прочете някои неща. – Архитектурният проект е добре изчислен, многобройните атракции са професионално замислени, сградите са добре разделени от широки алеи, сепарета, отходни места, водопровод, градини, санитарни възли, помещения за спешни случаи, бани, отделения за персонала, входове, оградни стени – всичко изглежда наред.
– Е,подписа ли?
– Има един основен проблем, Друзила..
– О, какъв е той?
– Паркингите пред портите са недостатъчно големи, за да поемат всички носилки, колесници, каляски, коне и водачите им, които ще идват на тълпи на Ватиканския хълм.
– Дай да видя картата – поиска тя, приближи се и се наведе над бюрото, за да разгледа по-добре прецизно изработения план на Муций на тематичния парк и целия Ватикански хълм. – Тук, тук и тук... Нали са планирани три паркинга пред трите входа?
– Прекалено малки са, Друди. Паркът ще бъде много популярен из цяла Италия, от Рубикон до Сицилия. Предвиждам стотици хиляди посетители от Рим и околностите, които ще задръстват пътищата всекидневно.
Друзила взе картата и поседна на бюрото пред него.
– Твоята пътна полиция не осигурява ли трафика на триста хиляди души към Циркус Максимус по време на игрите? – предизвика го тя, като вдигна дясното си коляно и постави обутия си в бота крак върху лявата странична облегалка на стола му.
– Те са обучени... – отвърна той, но дъхът му секна, когато погледна между краката ѝ. Докато разглеждаха картата, разперена между ръцете им, Друзила небрежно поклащаше коляно и от това полите ѝ се вдигнаха до ханша. – Само няколко носилки и колесници... – продължи Кота, но пак млъкна насред дума, загледан в обръснатия ѝ пубис, вече напълно разкрит пред очите му. Тя все още държеше картата разперена пред лицето си и той леко сведе глава, за да я огледа по-добре, и забеляза пръстенчето на клитора ѝ.
Имперската принцеса, разбира се, играеше любимата си игра на съблазняване, основаваща се на типичния Юлиев ексхибиционизъм – онзи дързък, издаващ превъзходство инстинкт да шокираш и завладяваш, който пулсираше силно и в сестра ѝ Агрипинила. Имаше го у всички жени от Юлиите, беше вродено неустоимо желание да привличаш мъжките погледи (а и женските понякога) към онези части от тялото – най-вече слабините, – от които никой истински мъж не би отвърнал очи, защото го караха да се чувства изпълнен със силата на Ерос, да прегръща и целува, да се подчини на повика на бога на живота и любовта.