– Кои са тези предатели? – попита Месалина.
– Не познаваш ли Макрон, началника на щаба на императора?
– Да, знам го... Ама че копеле, а?
– Да... Останалите бяха бони.
– О, фанатичните моралисти... Винаги заговорничат и убиват, за да накарат хората да мислят и да се държат като тях – коментира Месалина, чийто мозък не спираше да работи, за да измисли своя собствен сложен план.
– Да, те са най-лошите.
– Ситуацията изглежда доста мрачна, не си ли съгласен? – попита великолепната принцеса от Валериевия род.
– Трябва да опитаме да влезем в резиденцията.
– Имам друга идея – прекъсна го тя.
– Каква?
– Ще мина през редиците им и ще се опитам да осигуря подкрепа преди да се съмне.
– Добре. Предполагам, че ще имаш повече шансове, ако тръгнеш сама.
– Разбира се – отвърна тя. – Настина се надявам скоро да те видя пак.
Целунаха се, но близката опасност ги караше да се съсредоточат върху спасяването на живота си и по възможност живота на императора, неговите сестри, династията и най-вече – спасяването на Рим. Сертик намери едно тъмно ъгълче край стените зад храстите и ѝ помогна да се прехвърли.
Седемнайсетгодишната Месалина мина през редиците на врага без никакви проблеми. Беше внимателна и бърза. Дори открадна кон и пое с него под пълната луна. Измина трийсет и пет километра за по-малко от два часа и отиде в каструма на юг от Анциум. Пристигна там около час след полунощ. И тъй като бе обявена преди три месеца за "почетен воин", охраната я разпозна и я ескортира до легата Гай Емилий Павел.
– Трябва да приема казаното от теб на честна дума, принцесо – произнесе легатът, след като тя му обясни какво се случва около езерото Неми и го помоли да се намеси заедно с легиона от обучени воини.
– Имаш честната ми дума, Гай – увери го тя с блеснали очи и поставяйки дясната ръка на гърдите си. – Казах ти чистата истина и нищо друго, освен нея. Императорът и Рим са в страхотна опасност и ти, Гай Емилий Павел, ще спасиш и двамата от предателството и гибелта.
Легатът високо уважаваше Месалина. Беше спал с нея, беше се насладил на прегръдките ѝ и знаеше, че е жена с ясен и независим ум и непреклонен характер. Заради това, а и защото ѝ имаше доверие, той взе решение, което никога не би взел при други обстоятелства без нареждането на началника на щаба. Заповяда незабавна мобилизация на по-голямата част от лагера, десет турми конници (около триста и двайсет души) и осем кохорти (четиристотин и осемдесет души по осем прави три хиляди осемстотин и четиридесет пехотинци), като остави две кохорти от легиона в каструма. Легатът обясни положението на офицерите и центурионите, които потвърдиха веднага верността си към императора. Приготви план и даде инструкции на всеки командир. Докато изминат три часа след полунощ, военният строй бе готов и Павел изведе войската си от каструма. Отпред яздеше кавалерия, а до него – Месалина, която бе обявена за котуберналис (офицер) и затова носеше същото оръжие и униформа като приятелите и новите си колеги Тит Виний, Марий Егнаций и Фибриций Коепон, които яздеха зад нея и бяха готови да умрат в нейно име.
По-рано същата нощ в Рим Акилий Требелий седеше в килията си в щаба на преторианците на Кампус Марций близо до амфитеатъра на Фламиний точно до границата на помериума. Имаше много приятели сред охранителите и офицерите и от хората, които го пазеха, научи, че заповедта за задържането му е дошла директно от Макрон. Познаваше го много добре и не му бе трудно да заключи, че нещо страшно се случва. Очевидно, помисли си той, Макрон ме обвинява в предателство, защото самият той е замесен в такова.
По времето, когато Павел и Месалина водеха войската от каструма към езерото Неми, Акилий и трима други офицери, също обвинени в предателство, бяха освободени от приятелски настроените към тях преторианци. Официалната причина Макрон да се разбърза за езерото Неми с шест турми преторианци беше евентуалното нападение срещу императора от страна на племето марси, водено от видния враг на Рим Силвий Марсик.
– Ако случаят е такъв, защо Макрон нареди да ни арестуват за предателство? – попита той охранителите. Много бързо разбраха и за нула време Акилий ги убеди да го последват в двореца и да поговорят с Клавдий Германик, представителя на императора в столицата.
Информиран за извънредната ситуация от батавците, четиридесет и седем годишният чичо Клавдий навлече тогата си и се разбърза към предната част на двора.