- Добре ли си? Улучиха ли те?
- Не... Добре съм - с усилие отвърна тя.
Кучето се бе сгушило до оградата и виеше, когато втора стрела изсвистя във въздуха и се заби в трупа във водата. Тялото на Ава се преобърна, разкривайки подпухналото й, потъмняло от удавянето лице под нощното небе. С моментен пристъп на ужас, Ема видя, че дясната й ръка липсва; не просто я нямаше, а изглеждаше така, сякаш бе отсечена, кожата около китката беше назъбена и останала без капчица кръв в хлорираната вода.
Ема се измъкна изпод Джулиън и скочи на крака. На покрива на къщата се бе изправил силует; тя виждаше единствено очертанията му. Висок, най-вероятно мъжки, облечен изцяло в черно, той стискаше арбалет. В същия миг силуетът отново вдигна оръжието си и се прицели. Поредната стрела профуча наблизо.
Ема усети как я обзема ярост, ледена и сурова. Как смееше да стреля по тях, как смееше да стреля по Джулс? Засили се и прелетя над басейна. Прехвърли се над портата, втурна се към къщата и подскочи високо, улавяйки се за решетките от кована стомана пред прозорците на долния етаж. Изтегли се нагоре, без да обръща внимание на метала, врязал се в дланите й, и на виковете на Джулиън да слезе. Изкатери се нагоре и като се оттласна от стената, се преметна на покрива.
Летвите, с които беше застлан, изхрущяха под краката й, когато се приземи, приклекнала. Огледа се и видя облечения в черно силует да се отдръпва назад. Лицето му бе закрито с маска.
Тя извади Кортана от ножницата и острието засия, дълго и опасно в угасващата светлина.
- Кой си ти? Вампир? Долноземец? Ти ли уби Ава Ли? -Ема направи крачка напред; непознатият отстъпи назад. Движеше се спокойно, целенасочено, което още повече я разгневи. В басейна под тях лежеше мъртво момиче, а тя бе пристигнала прекалено късно, за да я спаси. Тялото й вибрираше от желание да стори нещо, за да оправи станалото.
Тя присви очи.
- Слушай сега. Аз съм ловец на сенки. Можеш или да се предадеш на Клейва, или ще забия това оръжие право в сърцето ти. Ти избираш.
Той пристъпи към нея и за миг Ема си помисли, че е подействало, че наистина се кани да се предаде. А после се метна настрани. Тя се хвърли напред в същия миг, в който непознатият политна заднешком от покрива. Падна безмълвно като звезда.
Ема изруга и изтича до ръба на покрива. Нищо. Тишина и мрак, нито следа от когото или каквото и да било, единствено блещукането на басейна. Тя отиде в другия край на покрива и видя Джулиън да прикляка, за да погали кучето.
Съвсем в стила на Джулс беше да се опита да успокои кученце в момент като този. Тя скочи (при което образът на тренировъчната стая припламна за миг пред очите й) и се приземи в гъстата трева, усещайки съвсем лека болка.
- Джулс? - повика го, докато се приближаваше. Кучето изскимтя и изчезна в сенките. - Той избяга.
- Така ли? - Джулиън се изправи с разтревожен вид. -Какво правеше тук според теб?
- Не знам. Предположих, че е вампир, само че Найтшейд ги държи доста изкъсо, а пък... Джулс? - Чу как гласът й се повиши с една октава, когато дойде малко по-близо и видя, че Джулс притиска едната си ръка до тялото. Черното му яке беше скъсано. - Джулс? Добре ли си?
Той свали ръка. На светлината от лампите на басейна дланта му бе черна от облялата я кръв.
- Добре съм. - Той се изправи, направи крачка към нея... и залитна. - Всичко е наред.
Сърцето на Ема прескочи един удар. Той стискаше нещо в окървавената си ръка и вътрешностите й се вледениха, когато видя какво е то. Къса метална стрела с широк триъгълен връх, мокър от кръв. Трябва да го беше извадил от тялото си.
Никога, никога не бива да вадиш стрела от тялото - тя причинява повече поражения, докато излиза от теб, отколкото, докато влиза. Джулиън много добре го знаеше.
- Какво направи? - прошепна Ема с пресъхнала уста.
От дупката в якето му продължаваше да тече кръв.
- Изгаряше ме. Не беше като обикновена стрела. Ема...
Джулиън се свлече на колене. Изглеждаше замаян, макар да беше очевидно, че се опитва да се съпротивлява.
- Трябва да се махнем от тук - каза дрезгаво. - Стрелецът може да се върне, сам или с още...
Гласът му секна. Той политна назад и се простря в тревата. По-бързо, отколкото се бе движила някога, Ема прескочи басейна, но дори така не успя да стигне навреме, за да го улови, преди да падне.
Над океана се събираха облаци. Вятърът на покрива беше хладен, океанът действаше като гигантски климатик. Докато вървеше предпазливо по керемидите, Кристина чуваше грохота на разбиващите се вълни в далечината. Какво бе онова у семейство Блекторн и Ема, заради което поне половината от времето, откакто беше в Лос Анджелис, тя бе прекарала по покривите?